Старанията на човеците да спечелят спасението си чрез собствени дела неминуемо ще ги доведат дотам да си съставят човешки заповеди като защита срещу греха: защото, като виждат, че не могат да изпълняват закона, те си съчиняват правила и предписания, за да се принудят към послушание на себе си. Чрез това обаче мислите се отклоняват от Бога към собственото Аз, любовта към Бога изчезва от сърцето, а заедно с нея и любовта към ближния. Една система от човешки изобретения с нейните неизброими изисквания неминуемо ще заведе поддръжниците си дотам да осъждат според предписаната мярка всички, които не изпълняват тези нареждания. Атмосферата на себелюбието и на дребнавото критикуване ще задуши благородните и великодушни чувства и ще превърне човеците в честолюбиви съдници и дребнави изобличители. MПБ 112.3
Фарисеите принадлежаха към тази класа, чрез своите богослужения те не се смиряваха, съзнавайки слабостите си, не се изпълваха с благодарност за големите привилегии, които Бог им беше дал — те бяха много повече изпълнени с високомерие и темата на разговорите им беше: Аз, моите чувства, моите знания, моят начин. Тяхното лично становище беше мярката, с която те съдеха другите. Облечени в дрехата на собствената си правда, те се качваха на съдебния стол, за да критикуват и осъждат. MПБ 113.1
Народът до голяма степен беше изпълнен със същия дух; месеха се във въпроси на съвестта и се осъждаха един други в неща, отнасящи се само между Бога и душата. По повод на този дух и на този обичай Исус каза: „Не съдете, за да не бъдете съдени”. А това ще рече: Не поставяйте себе си за пример; не правете вашите мнения, вашите възгледи относно задължения, вашите лични тълкувания на Писанието меродавни за другите и не ги осъждайте в сърцата си, ако те не постигат вашия идеал. Не критикувайте другите, не изказвайте предположения върху техните подбуждения и не осъждайте техните постъпки. MПБ 113.2
„Недейте съди нищо преждевременно, докле не дойде Господ, който ще извади наяве скритото в тъмнината и ще изяви намеренията на сърцата” (1Кор. 4:5). Ние не можем да четем в сърцата и понеже сами ние имаме грешки, нямаме право да съдим други. Смъртни човеци могат да съдят само по външност. Само Бог, Комуто е позната тайната подбуда на всяка постъпка и Който постъпва нежно и състрадателно — може да реши случая на всяка душа. MПБ 113.3
„И затова и ти си без извинение, о човече, който и да си ти — когато съдиш другиго, защото в каквото съдиш другия, себе си осъждаш; понеже ти, който съдиш — вършиш същото” (Римл. 2:1). Ония, които критикуват или осъждат другите, сами се обявяват за виновни, защото те вършат същото. Като осъждат другите — те изговарят присъда за себе си, и Бог ще зачете тази присъда и ще я приложи спрямо тях. Самият израз „понеже ти, който съдиш, вършиш същото”, ни дава пълната големина на греха на оня, който дръзва да критикува и осъжда брата си. MПБ 114.1