Седнали на тревата в здрача на пролетната вечер, хората ядяха храната, която Христос им бе дал. Думите, които чуха през този ден, бяха приети като глас Божи. Лекуванията, на които станаха свидетели, бяха такива, каквито само Божествена сила би могла да извърши. Но преди всичко чудото с хлябовете направи най-голямо впечатление на това голямо множество. Всички се възползваха от него. В дните на Мойсей Бог бе хранил Израил с манна в пустинята, а кой би могъл да бъде човекът, който ги нахрани през деня, освен Този, за Когото Мойсей бе пророкувал? Никаква човешка сила не би могла да направи от пет ечемични хлебчета и две рибки храна, която да стигне за изхранването на хиляди гладни хора. Те си казваха един на друг: “Наистина Тоя е пророкът, Който щеше да дойде на света.”ЖВ 119.2

През изминалия ден това убеждение се бе затвърдило. Тази изключителна изява даваше увереност, че дългоочакваният Избавител е между тях. Надеждите на народа ставаха все по-големи. Това е Този, Който ще направи от Юдея земен рай, земя, в която текат мляко и мед. Той може да задоволява всяко желание, да премахне властта на омразните римляни, да избави Юда и Ерусалим, да дава здраве на войниците, ранени в битки, да снабдява цели армии с храна, да завладява народи и да даде на Израил така желаното световно господство.ЖВ 119.3

Ентусиазираният народ бе готов да Го короняса незабавно за цар. Той виждаше, че Исус не се опитва да привлича вниманието или да си осигурява почести. Точно това Го отличаваше от свещениците и управниците и хората се страхуваха, че Той никога няма да предяви претенции към Давидовия трон. След като се съвещаваха помежду си, те решиха да Го грабнат насила и да Го провъзгласят за цар на Израил. Учениците се съгласиха с множеството да обявят трона на Давид за законно наследство на техния Учител. От скромност, казваха те, Христос отказва тази чест. Нека народът слави своя Избавител. Нека високомерните свещеници и управници бъдат принудени да се поклонят на Този, Който идва облечен с Божията сила.ЖВ 119.4

Те усилено се подготвяха да осъществят своето намерение, но Исус видя какво става и разбра, за разлика от тях, какви ще бъдат последиците от това действие. Свещениците и управниците все още искаха да Го убият. Обвиняваха Го, че привлича хората към Себе Си и ги отклонява от тях. Насилие и бунт биха последвали опита Исус да бъде поставен на престола и трудът за установяване на духовното царство би бил прекратен. Това действие трябваше да бъде спряно незабавно. След като извика Своите ученици, Исус им нареди да се качат на лодката и веднага да се върнат в Капернаум, а да оставят Той да разпусне множествата.ЖВ 119.5

Никога преди заповед на Христос не е изглеждала така невъзможна за изпълнение. От дълго време учениците се бяха надявали, че народът ще провъзгласи Исус за цар. Те не можеха да приемат мисълта, че този голям ентусиазъм няма да доведе до нищо конкретно. Множествата, които се събираха за празника Пасха, искаха да видят новия пророк. Неговите последователи смятаха, че това е златната възможност да поставят своя възлюбен Учител на израилевия трон. Точно когато страстите се бяха разпалили, за тях бе особено трудно да си тръгнат и да оставят Исус сам на пустинния бряг. Учениците протестираха, но Той заговори с твърдост, каквато никога преди не бе проявявал към тях. Разбраха, че с по-нататъшно противопоставяне няма да постигнат нищо и мълчаливо тръгнаха към езерото.ЖВ 119.6

Сега Исус заповяда на хората да се разотидат и думите Му бяха толкова решителни, че те не дръзнаха да противоречат. Словата за прослава и възхвала замряха на устните им. Точно когато тръгнаха да Го хванат, стъпките им се забавиха и радостта изчезна от погледите им. В тази тълпа имаше властни по характер и решителни мъже, но царската осанка на Исус и тихите Му, настойчиви думи успокоиха възбуждението и осуетиха техните планове. Те видяха в Него сила, по-голяма от всяка човешка власт, и се подчиниха мълчаливо.ЖВ 119.7

След като остана сам, Исус “отиде на бърдото да се помоли”. Часове наред продължиха молитвите Му към Бога. Молеше се не само за Себе Си, а и за хората. Молеше се за сила да им разкрие Божествения характер на Своята мисия, за да не може Сатана да ги заслепява и да покварява начина им на мислене. Спасителят знаеше, че дните Му за служене на земята са към своя край и че малко са тези, които ще Го приемат за Изкупител. С мъка в сърцето и в душевна борба Той се молеше за Своите ученици. Те трябваше да понесат тежки изпитания. Отдавна подхранваните надежди, основаващи се на общоприетата заблуда, щяха да бъдат премахнати по най-болезнен и унизителен начин. Вместо възкачването Му на Давидовия трон, щяха да станат свидетели на Неговото разпятие, което щеше да бъде истинското Му коронясване. Но учениците не разбираха това и впоследствие щяха да ги сполетят силни изкушения, които те дори нямаше да осъзнаят като изкушения. Без Светия Дух, Който да просвети ума и да разшири мирогледа им, вярата на учениците би пропаднала. За Исус бе мъчително да види, че тяхната представа за Божието царство се свежда предимно до земно величие и почести. Тежко бреме лежеше на сърцето Му заради тях и Той започна да се моли в душевна агония и със сълзи на очи.ЖВ 119.8

Учениците обаче не отплуваха незабавно, както Исус ги бе посъветвал. Почакаха известно време с надежда Той да дойде при тях, но когато видяха, че нощта се спуска бързо, “влязоха в ладия и отиваха отвъд езерото в Капернаум”. Бяха се разделили с Исус, изпитвайки неудовлетворение и недоволство — чувства, които никога, откакто Го бяха приели за свой Господ, не ги бяха обземали. Роптаеха, тъй като не им бе позволено да Го обявят за цар. Обвиняваха се един друг за това, че са се подчинили така лесно на заповедта Му. Взаимно се убеждаваха, че ако са били по-настойчиви, биха постигнали своята цел.ЖВ 120.1

Неверие завладя умовете и сърцата им. Стремежът към слава ги заслепи. Те знаеха, че Исус е ненавиждан от фарисеите и очакваха с нетърпение да Го видят възвеличен, както смятаха за редно. За тях бе непоносимо изпитание да са заедно с учител, който може да върши големи чудеса и въпреки това да ги хулят като измамници. Нима винаги щяха да ги смятат за последователи на лъжепророк? Няма ли най-сетне Христос да установи Своята царска власт? Защо Този, Който притежава такава сила, не разкрие истинския Си характер и не направи живота им по-лек? Защо Той не спаси Йоан Кръстител от насилствена смърт? Така разсъждаваха учениците, докато накрая изпаднаха в пълна духовна тъмнина. Питаха се дали не е възможно Исус да е измамник, както твърдяха фарисеите.ЖВ 120.2

През деня учениците бяха свидетели на чудните Христови дела. Сякаш Небето бе слязло на земята. Впечатленията от този незабравим славен ден би трябвало да ги изпълват с вяра и надежда. Ако бяха започнали да разговарят за всички тези неща, след като сърцата им преливаха от вълнение, не биха се поддали на изкушенията. Но разочарованието бе повлияло на мислите им. Думите на Христос “Съберете останалите къшеи, за да не се изгуби нищо”, бяха забравени. Това бяха часове на изобилни благословения за учениците, но те забравиха всичко. Намираха се в несигурни води. Когато мислите им бяха тревожни и объркани, Бог им даде нещо, което да въздейства на душите им и да завладее тяхното внимание. Той често пъти прави това, когато човек сам си създава трудности и неприятности. Нямаше защо сами да влизат в беда. Опасността вече приближаваше бързо.ЖВ 120.3

Силна буря ги връхлетя ненадейно, а те не бяха подготвени за нея. Промяната бе рязка, тъй като денят бе съвършено тих. Когато вятърът ги заблъска, те се изплашиха. Забравиха за своето недоволство, за неверието си, за нетърпението. Всеки се стремеше да спаси ладията от потъване. Мястото, където очакваха да срещнат Исус, бе на късо разстояние по вода от Витсаида и при обикновено време пътуването би им отнело само няколко часа. Сега обаче вятърът ги отблъскваше все по-надалеч оттам, закъдето се стремяха. Гребяха усилено чак до четвъртата нощна стража. Най-накрая изтощените мъже разбраха, че са загубени. Бурята и черните води им показваха колко са безпомощни. Започнаха да копнеят за присъствието на своя Учител.ЖВ 120.4

Исус не ги бе забравил. Той ги наблюдаваше от брега и виждаше как изплашените до смърт мъже се борят с бурята. Нито за момент не изгуби от поглед Своите ученици. Очите Му с най-голяма загриженост следваха подхвърляната от вълните ладия и нейните ценни пътници; тези мъже щяха да станат светлината на света. Както майката с нежност и любов наблюдава детето си, така състрадателният Учител наблюдаваше учениците Си. Когато сърцата им се смириха, нечистите им амбиции изчезнаха и смирено помолиха за помощ, която им бе дадена.ЖВ 120.5

В момента, в който учениците смятат, че са загубени, лъч светлина осветява една тайнствена фигура, приближаваща се към тях по водата. Но те не знаят, че това е Исус. Този, Който е дошъл да им помогне, те считат за враг. Обзема ги ужас. Ръцете с железните мускули, държали веслата, сега се отпускат. Ладията се люшка по волята на вълните. Очите на всички са приковани към видението, което ходи по разпенените гребени на бушуващите вълни.ЖВ 120.6

Учениците мислят, че това е призрак, който вещае тяхното унищожаване, и извикват от страх. Исус се приближава, сякаш готов да ги отмине, но те Го познават и извикват, молейки за помощ. Любимият им Учител се обръща, гласът Му успокоява страховете им. “Дерзайте! Аз Съм; не бойте се.”ЖВ 120.7

Веднага, след като можаха да проумеят този чуден факт, Петър излезе от себе си от радост. Като че ли още ненапълно повярвал, той извиква: “Господи, ако Си Ти, кажи ми да дойда при Тебе по водата.” “А Той рече: Дойди.”ЖВ 120.8

Гледайки към Исус, Петър вървеше сигурно, но когато самодоволно погледна назад към своите спътници в ладията, очите му се отклониха от Спасителя. Вятърът бучеше. Вълните бяха високи и се издигаха между него и Учителя. Петър се уплаши. За момент Христос се скри от погледа му и вярата му изчезна. Започна да потъва. Но когато вълните го погълнаха, вдигна погледа си от разгневените води и поглеждайки Исус, извика: “Господи, избави ме.” Исус незабавно хвана протегнатата ръка и каза: “Маловерецо, защо се усъмни?”ЖВ 120.9

Като вървяха един до друг, хванати за ръка, заедно се качиха в ладията. Но сега Петър бе потиснат и мълчалив. Нямаше причина да се хвали пред своите другари, защото чрез неверие и самоувереност едва не изгуби живота си. Когато отклони погледа си от Исус, опората му изчезна и той пропадна сред вълните.ЖВ 120.10

Колко често заприличваме на Петър, когато ни връхлети беда. Ние гледаме към вълните вместо да държим погледа си прикован към Спасителя. Подхлъзваме се и мощните води заливат душите ни. Исус не му каза да дойде при Него, за да загине; Той не ни призовава да Го следваме, за да ни изостави. “Не бой се — казва Той, — защото Аз те изкупих, призовах те по име; Мой си ти. Когато минаваш през водите, с тебе ще бъда, и през реките — те не ще те потопят; когато ходиш през огъня, ти няма да се изгориш и пламъкът не ще те опали. Защото Аз Съм Йехова, твоят Бог, Светият Израилев, твоят Спасител” (Исая 43:1-3).ЖВ 121.1

Исус четеше като на книга характера на Своите ученици. Той знаеше колко сериозно ще бъде изпитана тяхната вяра. При случая в езерото искаше да разкрие на Петър собствената му слабост, да му покаже, че сигурността зависи от постоянното упование в Божествената сила. Сред бурите на изкушенията Петър би могъл да върви в безопасност само ако отхвърли себелюбието и разчита на Спасителя. Точно там, където се смяташе за силен, той бе слаб; едва когато разбра собствената си слабост, можа да проумее колко е важно да разчита на Христос. Ако бе научил урока, който Исус искаше да му предаде със случая в езерото, не би се провалил, когато го сполетя по-късно голямото изпитание.ЖВ 121.2

Ден след ден Бог наставлява Своите чада. Чрез събитията в ежедневния живот Той ги подготвя за ролята на по-голямата сцена, която Неговото провидение им е определило. Резултатът от всекидневните изпитания решава тяхната победа или поражение в моменти на тежки житейски кризи.ЖВ 121.3

Хората, които не успеят да разберат, че са в постоянна зависимост от Бога, ще бъдат победени от изкушенията. Сега ние можем да си мислим, че сме стъпили на сигурна почва и никога няма да се поклатим. Можем да казваме уверено, че знаем в Кого сме повярвали и нищо няма да разклати вярата ни в Бога и в Неговото Слово. Но Сатана има намерение да се възползва от нашите наследени и придобити недостатъци в характера и да заслепи очите ни за нашите нужди и дефекти. Само ако осъзнаем собствената си слабост и не отклоняваме погледа си от Исус, ще можем да живеем в сигурност.ЖВ 121.4

След като Исус зае мястото Си в лодката, вятърът утихна “и веднага ладията се намери при сушата, към която отиваха”. Нощта на страх бе последвана от утринната светлина. Учениците и другите хора, които също се намираха в лодката, паднаха в нозете на Исус с благодарни сърца и възкликнаха: “Наистина Ти Си Божи Син.”ЖВ 121.5

39. “Дайте им вие да ядат”

41. Кризата в Галилея