Епизод 14—По-късни английски ре-форматори.

Докато Лютеръ откриваше затворената Библия на гер-манския народъ, Тиндаль бѣшe подтикнатъ отъ Божия Духъ да стори сѫщото за Англия. Виклифовата Библия бѣшe преведена отъ латинския текстъ, който съдърѫаше много грѣшки. Тя никога не се отпечата и затова цената на написанитѣ екземпляри бѣшe толкова висока, щото само нѣкои богати хора и благородници можеха да си я набавятъ. Освенъ това, като бѣше строго забранена отъ черквата, тя имаше сравнително малко разпространение. Въ 1516 година, една година преди появяването на Лютеровитѣ тези, Еразмъ бѣше публикувалъ Новия Заветъ на гръцки и латински езикъ. За пръвъ пѫть Божието слово бѣ издадено въ оригиналенъ езикъ. Въ това дѣло много грѣшки отъ предишнитѣ издания бѣxa поправени и смисълътъ бѣ по-ясно предаденъ. Това издание доведе много хора отъ образованитѣ класи до по-добро познание на истината, и даде новъ тласъкъ на реформацията. Обаче, обикновениятъ народъ все още въ голѣма степень бѣшe лишенъ отъ Божието слово. Тиндаль трѣбваше да довърши дѣлото на Виклифа и да даде Библията на своитѣ сънародници.BC 198.1

Ученъ докторъ, горещъ изследвачъ на истината, той бѣ получилъ евангелието отъ гръцкия Новъ Заветъ на Еразма. Проповѣдвайки безстрашно своитѣ убеждения, той настояваше, че всички учения трѣбва да се изпитватъ съ Писанията. На папското твърдение, че църквата е дала Библията и че само тя може да я разяснява, Тиндаль отвръщаше : “Знаете ли, кой е научилъ орела да намира плячката си ? Е добре, този сѫщиятъ Богъ учи своитѣ гладни чада да намиратъ своя Отецъ въ словото Му. Вие не само. че не сте ни дали Писанията, но напротивъ, вие сте, които ги скривате отъ насъ. Вие сте, които изгорихте ония, които ги проповѣдваха, и ако би ви било възможно, вие бихте изгорили и самитѣ Писания”. (D’Aubigne, b. 18, ch. 4)BC 198.2

Проповѣдъта на Тиндаля събуди голѣмъ интересъ ; мнозинството приеха истината. Но свещеницитѣ бѣха на щрекъ, и щомъ той напуснѣше нѣкое мѣсто, тѣ веднага се опитваха да унищожатъ чрезъ своитѣ заплашвания и изопачения дѣлото му. Твърде често тѣ успѣваха. “Какво да сто ря ?“—питаше се той. “Докато азъ сѣя на едно мѣсто, врагътъ изскубва отъ полето посѣтото, което току-що съмъ оставилъ. Язъ не мога да бѫда навсѣкѫде. О ! ако християнитѣ притежаваха Свещенитѣ Писания на свой собственъ езикъ, тѣ биха могли сами да се противопоставятъ на софиститѣ. Безъ Библията е невъзможно да се затвърдятъ мирянитѣ въ истината”. (D', Aubigne, b. 18, ch. 4.)BC 198.3

Отъ тогава неговитѣ занимания се прехвърлиха въ ново направление. “Въ собствения езикъ на израилтянитѣ звучаха псалмитѣ въ храма на Йеова ; дали не трѣбва евангелието да се говори между насъ на английски езикъ?... Трѣбва ли черквата да е съ по-малко свѣтлина по пладне, отколкото призори ? . . . Християнитѣ трѣбва да четатъ Новия Заветъ на своя майчинъ езикъ”. Черковнитѣ доктори и проповѣдници не бѣха съгласни помежду си: само чрезъ словото Божие хората биха могли да дойдатъ до истината”. “Единъ учи по единъ начинъ, други по другъ”, казваше Тиндаль, “единиятъ ученъ противоречи на другия. Какъ можемъ да различимъ, кой отъ тѣхъ говори истината, и кой— фалшивото ? . . . Какъ ? . . . Само чрезъ словото Божие”. (D’Aubigne, b. 18, ch. 4.)BC 199.1

Малко по-късно единъ ученъ католически докторъ, презъ време на единъ диспутъ съ него, заяви : “Ние бихме могли да бѫдемъ по-скоро безъ Божия законъ, отколкото безъ папския”. На това Тиндаль отговори : “Азъ презирамъ папата и неговитѣ закони, и ако Богъ ми даде животъ, въ нѣколко години желая да помогна, щото момчето, което върви следъ плуга, да знае отъ Писанията повече, отколкото вие”. (Anberson, “Annals of fhe Englich Bible”, p. 19.)BC 199.2

Твърдо решенъ да даде Новия Заветъ на своя народъ въ тѣхния собственъ езикъ, той започна работата. Прокуденъ отъ своя домъ чрезъ гонение, той отиде въ Лондонъ, кѫдето, необезпокояванъ за известно време, се отдаде на работа. Обаче жестокостьта на папиститѣ отново го принуди да бѣга. Изглеждаше, че цѣлата Англия бѣше недостѫпна за него, и той реши да потърси гостоприемство въ Германия. Тукъ той започна печатането на своя Новъ Заветъ на английски езикъ. Два пѫти работата му бѣ спирана ; когато му забраняваха да печата въ единъ градъ, той отиваше въ другъ. Най-сетне той се отправи за Вормсъ, кѫдето нѣколко години по-рано Лютеръ бѣше защищавалъ евангелието предъ Народното събрание. Въ този древенъ градъ имаше много приятели на реформацията, и тукъ Тиндаль продължи дѣлото си безъ понататъшна сѣпротива. Наскоро бѣxa отпечатани три хиляди екземпляра отъ Новия Заветъ. а въ сѫщата година последва и друго издание.BC 199.3

Съ голѣма ревность и постоянство продължаваше той своитѣ трудове. Макаръ английскитѣ власти да пазеха своитѣ пристанища извънредно зорко, словото Божие се пренасяше тайно, по различни начини, въ Лондонъ. а отъ тамъ се разпространяваше изъ цѣлата страна. Папиститѣ се опитваха да потушатъ истината, но напразно. Еднажъ епископътъ отъ Дюрхамъ купи отъ единъ книжарь, приятель на Тиндаля, всичкитѣ Библии, които той имаше, съ намѣрение да ги унищожи и предполагайки, че това ще затрудни много дѣлото му. Стана противното. Съ така полученитѣ пари отъ епископа, можа да се набави материалъ за ново и по-добро издание, което иначе не би могло да се издаде. Когато, по-късно, Тиндаль бѣ затворенъ и му предложиха освобождение подъ условие да покаже имената на лицата, които бѣxa му помогнали за издаването на Библиитѣ, той отговори, че Дюрхамскиятъ епископъ бѣше неговиятъ най-голѣмъ подкрепитель ; чрезъ заплащане на голѣма сума за наличнитѣ книги, той му бѣше далъ възможность смѣло да предприеме изданието.BC 200.1

Тиндаль бѣ предаденъ въ рѫцете на враговетѣ си и трѣбваше да прекара въ затвора много месеци. Най-после той засвидетелствува вѣрата си чрезъ мѫченическа смърть; обаче орѫжията, които той приготви, помогнаха на други войници да воюватъ успѣшно презъ всички вѣкове, дори и до наше време.BC 200.2

Лейтимъръ твърдѣше отъ амвона, че Библията трѣбва да се чете на народенъ езикъ. “Авторътъ на Свещенитѣ Писания”, казваше той, “е самиятъ Богъ, и тѣзи Писания притежаватъ часть отъ мощьта и вѣчностьта на своя Авторъ. “Нѣма царь, ни императоръ, ни управитель, които да не сѫ задължени да му се покорятъ. . . Нека и ние не вървимъ по страниченъ пѫть, но нека Божието слово ни направлява ; да не следваме пѫтя на нашитѣ бащи и да не гледаме на това, какво тѣ сѫ правили, но на това, какво тѣ би трѣбвало да правятъ”. (Latimer, “First Sermon Preached”.)BC 200.3

Барнесъ и Фритъ, двама вѣрни приятели на Тиндаля, се повдигнаха въ защита на истината. Братя Риндлей и Кранмъръ ги последваха. Тѣзи водачи на английската реформация бѣха учени мѫже и по-голѣмата часть отъ тѣхъ бѣха високо уважавани отъ римската черква за ревностьта и набожностьта имъ. Тѣхната съпротива спрямо папството идѣше отъ познаването грѣшкитѣ на “светия престолъ”, а като познаваха и тайнитѣ на Вавилонъ, тѣ можеха съ още по-голѣма сила да свидетелствуватъ противъ него.BC 200.4

“Азъ ще ви поставя сега единъ страненъ въпросъ”, казваше Лейтимъръ. “Знайте ли, кой е най-ревностниятъ отъ всичкитѣ прелати въ Англия ? ... Азъ виждамъ, че вие очаквате отъ мене, азъ да ви го кажа ... Е добре, азъ ще ви го кажа : това е дяволътъ ... Този именно епископъ, увѣрявамъ ви, никога не се отдалечава отъ своята епархия; въ кой часъ и да потърсите, вие ще го намѣрите винаги на работа ... Никога нѣма да го намѣрите ленивъ, гарантирамъ ви .. . Тамъ, кѫдето пребивава дяволътъ — долу книгитѣ, горе свѣщитѣ ! Долу Библиитѣ, горе молитвенитѣ броеници! Вънъ свѣтлината отъ евангелието, да живѣе свѣтлината отъ свѣщитѣ, па било то и посрѣдъ пладне ! Долу Христовиятъ кръстъ, който отнема грѣховетѣ свѣта, горе чистилището, което изпразва джобовете на богомолците ! Долу грижите за обличане бедните и немощните, а горе украсяването на икони, киченето на образи отъ дърво и камъни ! Долу Божиите традиции, т. е. пресвѣтото Му слово, а горе човѣшкитѣ закони и традиции ! О! Защо не бѣха нашитѣ прелати тъй прилежни да сѣятъ семето на доброто учение, както сатана е усърденъ да сѣе къклица и плѣвели !” (Latimer, “Sermon of the Plough”.)BC 200.5

Великиятъ принципъ, подърѫанъ отъ тѣзи реформатори — сѫщиятъ, който подърѫаха валдензи, Виклифъ, Янъ Хусъ, Лютеръ, Цвингли и тѣхнитѣ сподвижници — бѣше непогрѣшимиятъ авторитетъ на Свещенитѣ Писания, като правило за вѣра и моралъ. Тѣ отричаха на папи, на събори, на отци и на крале правото да контролиратъ съвестите въ религиознитѣ нѣща. Библията бѣше тѣхниятъ авторитетъ, и чрезъ нея тѣ изпитваха всички учения и всички изисквания. Вѣрата въ Бога и въ Неговото слово подържаше тѣзи свети мѫже, когато тѣ полагаха живота си на кладата. “Бждете храбри”, казваше Лейтимъръ на тѣзи, които сподѣляха мѫченическата смърть съ него, когато тѣхниятъ гласъ замлъкваше всрѣдъ пламъцитѣ, “чрезъ Божията благодать ние ще запалимъ въ Англия свѣтилникъ, кой-то, надѣвамъ се, никога нѣма да бѫде изгасенъ”. (Works of Hugh Latimer”, Vol. I.)BC 201.1

Въ Шотландия хвърленитѣ отъ Коломбанъ и неговитѣ съработници семена никога не се напълно унищожиха. Вѣкове следъ като църквитѣ въ Англия се бѣха подчинили на Римъ, тѣзи въ Шотландия продължаваха да запазватъ свободата си. Въ дванадесетото столѣтие, обаче, папизмътъ се установи и въ тази страна, като тамъ, повече отъ всѣкѫде другаде, упражни пълната си власть. Никѫде тъмнината не бѣ по-гѫста. При все това, можаха да проникнатъ и лѫчи отъ свѣтлина, да пробиятъ мрака и да предизвестятъ настѫпването на зората. Лолардитѣ, дошли отъ Англия съ Библията и ученията на Виклифа, допринесоха много за познаване евангелието, и всѣко столѣтие имаше свои сви-детели и мѫченици.BC 201.2

Съ просвѣтването на великата реформация излѣзоха книгитѣ на Лютера и английскиятъ Новъ заветъ на Тиндаля. Незабелязани за духовната иерархия, обикалящи мълчаливо планини и долини, тѣзи вестители запалваха въ Шотландия свѣтилника на истината, който бѣше почти на изгасване, и унищожиха дѣлото на потисничество, което Римъ бѣше вършилъ четири столѣтия.BC 202.1

Кръвьта на мѫченицитѣ даде новъ тласъкъ на движението. Папскитѣ водители, забелязвайки неочаквано опасностьта, която застрашаваше дѣлото имъ, изгориха на клада нѣкои отъ най-благороднитѣ и почитани синове на Шотландия. Но съ това тѣ само изградиха амвонъ, отъ който думитѣ на умиращитѣ свидетели се разнесоха изъ цѣлата страна, вдъхновяващи народа къмъ непоколебимо решение за отхвърляне римскитѣ вериги.BC 202.2

Хамилтонъ и Висхартъ, благородници по характеръ и рождение, завършиха живота си на клада, последвани отъ голѣмъ брой по-скромни ученици. Но отъ мѣстото, кѫдето загина Висхартъ, излѣзе мѫжъ, когото пламъцитѣ не можаха да смълчатъ, мѫжъ, който съ Божията помощь трѣбваше да удари погребалния звонъ на папското владичество въ Шотландия.BC 202.3

Джонъ Кноксъ — това бѣ името му — се бѣше отвърналъ отъ традициитѣ и мистицизма черквата, за да приеме словото Божие. Ученията на Висхартъ го затвърдиха въ решението му да напусне Римъ и да се присъедини къмъ преследванитѣ реформатори. Увещаванъ отъ другаритѣ си да заеме длъжностьта проповѣдникъ, той отказваше, треперяйки предъ една такава отговорность, и само следъ дни на уединение и болезнена борба съ себе си, той се съгласи. Но приелъ еднажъ поста, той презъ цѣлия си животъ вървѣше напредъ съ непреклонна решителность и неустрашимъ куражъ чакъ до смъртьта си. Този искренъ ре-форматоръ не се страхуваше отъ хора. Огньоветѣ на мѫче-ничеството, които той виждаше да се разпалватъ около му, само усилваха неговата ревность. Въпрѣки застрашително висящата надъ главата му тираническа брадва, той стоеше непоколебимо, и решително пръскаше на лѣво и на дѣсно лжчи противъ идолопоклонството.BC 202.4

Изправенъ предъ шотландската царица, въ присѫтствиего на която ревностьта на мнозина водители отъ реформацията бѣ отслабнала, Джонъ Кноксъ даде непоколебимо свидетелство за истината. Не чувствителенъ къмъ ласкателствата, той не трепваше и предъ заплахитѣ. Царицата го обвини въ ересь. Той е училъ народа да приеме забранена отъ държавата религия, казваше тя, и по този начинъ нарушилъ Божията заповѣдь, която задължава пода- ницигѣ да се покоряватъ на своитѣ княза. Кноксъ ѝ отгогори твърдо :BC 202.5

“Истинската религия не е получила началото и авторитета си отъ свѣтски князе, а само отъ вѣчния Богъ; следователно, поданицитѣ не сѫ задължени да съгласуватъ религията си съ капризитѣ на князетѣ. Защото често се случва, че князетѣ сѫ по-невежи въ истинската религия, отколкото останалия свѣтъ. .. Ако всичкото семе Авраамово бѣше приело религията на фараона, комуто бѣха поданници, питамъ Ви, Ваше Величество, каква религия щѣше да има въ свѣта ? Или пъкъ, ако всички хора въ днитѣ на апостолитѣ биха били отъ религията на римскитѣ императори, каква религия щѣше да има по лицето на земята ?... И тъй, Ваше Величество, Вие можете да разберете, че макаръ на поданицитѣ да е заповѣдано да се покоряватъ на своитѣ князе, но тѣ не сѫ зависими отъ тѣхъ и въ религията си”.BC 203.1

Тогава Мария каза : “Вие разглеждате Библията по единъ начинъ, а тѣ (римокатолическитѣ учени) я разглеждатъ по другъ ; кому трѣбва да се вѣрва, и кой трѣбва да бѫде сѫдията ?”BC 203.2

“Ние трѣбва да вѣрваме Бога, Който ясно говори въ Своето слово”, отговори реформаторътъ. “Извънъ това, което словото учи, не трѣбва да се вѣрватъ нито еднитѣ, нито другитѣ. Божието слово се изяснява само ; и ако изглежда, че има нѣщо неясно на нѣкои мѣста, Стетиятъ Духъ, който не си противоречи, обяснява сѫщото много по-ясно на други мѣста, така че не може да остане никакво съмнение, освенъ за тѣзи, които вироглаво оставатъ въ невежество”. (Laing, “Works of John Knox”, Vol. 11, p. p. 284.)BC 203.3

Такива бѣха истинитѣ, които безстрашниятъ реформаторъ, при опасность за живота си, говорѣше на царицата. Съ сѫщия неустрашимъ куражъ той остана вѣренъ на намѣрението си, молящъ се и воюващъ въ Божията борба,, докато Шотландия се освободи отъ папството.BC 203.4

Въ Англия установяването на протестантизма като народна религия въ голѣма степень намали, но не спрѣ напълно гонението. Народътъ се отрече отъ много учения на Римъ, обаче запазваше още много отъ неговитѣ форми. Върховенството на папството бѣ отречено, но на неговото мѣсто бѣ въздигнатъ монархътъ като глава на черквата. Въ богослужението имаше още голѣмо отклонение отъ чистотата и простотата на евангелието. Голѣмиятъ принципъ за религиозна свобода бѣше още непознатъ. Макаръ ужаснитѣ жестокости, които Римъ бѣше прилагалъ противъ еретичеството, да се употрѣбяваха рѣдко отъ протестантскитѣ владѣтели, все пакъ правото на всѣки човѣкъ да служи Богу съгласно гласа на собствената си съвѣсть не се при- знаваше. Отъ всички се изискваше ди приематъ ученията и да спазватъ формитѣ на богослужение, предписани отъ официалната черква. Мислящитѣ друго яче търпѣxa гонение въ по-голѣма или по-малка степень още презъ стотици години.BC 203.5

Въ седемнадесетото столѣтие хиляди проповѣдници бѣxa изгонени отъ службата си. На народа бѣ забранено подъ страхъ на наказание, тежки глоби, затворъ и изгнание да посещава други религиозни служби, освенъ предписанитѣ отъ черквата. Вѣрнитѣ души, които не можеха да се събиратъ и да служатъ Богу, бѣxa принудени да правятъ това изъ тъмни проходи, неизвестни тавански стаи, а въ опредѣлени годишни времена изъ горитѣ, посрѣдъ нощь. Тѣзи разпръснати и преследвани Божии чада се събираха въ дълбочинитѣ на гората, кѫдето, защитени всрѣдъ изграденитѣ отъ самия Богъ храмове, тѣ изливаха душитѣ си въ молитва и славословие. Въпрѣки всички предпазителни мѣрки, все пакъ много отъ тѣхъ трѣбваше да страдатъ за вѣрата си. Затворитѣ бѣха претъпкани. Семейства бѣха раздѣлени. Много бѣха заточени въ чужди страни. Обаче Богъ бѣше съ Своя народъ. и гонението не можеше да преодолѣе, да смълчи тѣхното свидетелство. Мнозина бѣха прокудени въ Америка и тамъ положиха основа за гражданска и религиозна свободи, които сѫ славата и силата на тази страна.BC 204.1

Както въ апостолски дни, и сега гонението послужи за напредъка на евангелието. Джонъ Бънянъ, хвърленъ въ единъ отвратителенъ затворъ, натъпканъ съ развратници и злодейци, дишаше въ него сѫщинска небесна атмосфера, и тамъ той написа своята чудесна алегория за пѫтешественика отъ страната на гибельта до небесния градъ. И днесъ, следъ повече отъ двеста години, този гласъ отъ бедфордския затворъ не е престаналъ да трогва сърдцата на човѣцитѣ. “Пѫтешественикътъ” и “Изобилна милость за най-голѣмия грѣшникъ”, отъ Бънянъ, сѫ довели много души въ пѫтя на живота.BC 204.2

Бакстеръ, Флавелъ, Алеинъ и други мѫже съ дарби, възпитание и дълбока християнска опитность се издигнаха на свой редъ въ защита на “вѣрата, която бѣ еднажъ предадена на светиитѣ”. Извършената отъ тѣзи мѫже работа, осѫждана на смърть и обявявана извънъ законитѣ отъ управницитѣ на този свѣтъ, никога не може да загине. Флавеловите “Източникъ на животъ” и “Методи на милость” бѣха научили хиляди хора, по какъвъ начинъ да повѣрятъ душитѣ си на Христа. Бакстеровиятъ “Реформиранъ пасторь” се оказа за благословение на мнозина, които желаеха възраждане на Божието дѣло, а неговата “Вѣчна почивка на светиитѣ” извърши дѣлото си за водене души до покоя, който остава за Божия народъ”.BC 204.3

Сто години по-късно, въ день на голѣма духовна тъмнина, се явиха новитѣ носители на свѣтлина въ лицето на Уайтфилдъ и братя Веслей. Подъ властьта на официалната черква, английскиятъ народъ бѣше изпадналъ въ състояние на религиозенъ упадъкъ, който мѫчно можеше да се различи отъ езичеството. Духовенството се занимаваше предимно съ изучаване природната религия, и тя съставляваше по-голѣмата часть отъ неговата теология. По-висшитѣ класи презираха набожностьта и се гордѣеха, че сѫ се издигнали надъ подобенъ фанатизъмъ. По-долнитѣ класи пъкъ бѣха потънали въ невежество и пороци, а черквата не притежаваше нито куражъ, нито вѣра, необходими, за да подърѫа отпадналото дѣло на истината.BC 205.1

Великото учение за оправдание чрезъ вѣра, тъй ясно проповѣдвано отъ Лютера, бѣше почти изгубено предъ очи; то бѣше отстѫпило мѣсто на римското учение за спасение чрезъ дѣла. Уайтфилдъ и Веслеевци, като бѣха членове на държавната черква и търсѣха искрено Божията благодать, бѣха научени да я търсятъ въ добродетеленъ животъ и спазване на религиознитѣ наредби.BC 205.2

“Еднажъ, когато Чарлсъ Веслей се разболѣ сериозно и очакваше смъртьта си, бѣ попитанъ, на какво крепи надеждата си за вѣченъ животъ. Отговорътъ му бѣше: “Азъ употрѣбихъ най-добритѣ си сили, за да служа Богу”. Понеже приятельтъ, който му бѣ задалъ този въпросъ, изглеждаше, че не е напълно доволенъ отъ отговора му, Веслей си мислѣше : “Какво ! Моитѣ старания не сѫ ли достатъчно основа за надежда? Ще ме лиши ли Той отъ моитѣ заслуги? Азъ нѣмамъ нищо друго, на което мога да уповавамъ”. (Whitehead, “Life of the Rev. Charles Wesley”, p. 102.)BC 205.3

Такава бѣше гѫстата тъмнина, която обвиваше черквата: Тя скриваше умилостивението, ограбваше славата на Христа и отнемаше отъ умоветѣ на хората тѣхната единствена надежда за спасение : кръвьта на разпнатия Спаситель.BC 205.4

Веслей и неговитѣ съработници бѣха доведени до по-ложение да разбератъ, че истинската религия има седалището си въ сърцето, и че Божиятъ законъ се простира както надъ мислитѣ, така и надъ дѣлата. Убедени въ необходимостьта отъ сърдечна свѣтость и коректность въ външното поведение, тѣ сериозно започнаха новъ животъ. Чрезъ молитва и прилежание тѣ се опитваха да победятъ злото въ естественитѣ си сърдца. Практикувайки себеотрицание, благодеяния и смирение, тѣ спазваха строго всичко това, което имъ изглеждаше като срѣдство, годно да имъ помогне за постигане тѣхната цель : свѣтость, която да имъ осигури Божието благоволение. Обаче тѣ не получиха това, което търсиха. Напразни бѣха старанията имъ да се освободятъ отъ осѫждането на грѣха или да прзчупятъ неговата власть. Тѣ преживѣха сѫщата опитность, както Лютеръ въ своята килия въ Ерфуртъ. Тѣ бѣха обвзети отъ сѫщия въпросъ, който измъчваше неговата душа: “Какъ ще се оправдае човѣкъ предъ Бога?” (Йовъ 9:2.)BC 205.5

Огньоветѣ на божествената истина бѣха почти изгаснали по олтаритѣ на протестантизма. Тѣ трѣбваше отново да се подпалятъ чрезъ древния факелъ, предаванъ по наследство отъ една генерация въ друга при бохемскитѣ християни. Следъ реформацията протестантизмътъ въ Бохемия бѣ потъпканъ отъ римскитѣ орди. Всички, които отказваха да се отрекатъ отъ истината, бѣха принудени да избѣгатъ. Нѣкои отъ тѣхъ бѣха намѣрили прибѣжище въ Саксония, кѫдето запазиха вѣрата си. Отъ потомцитѣ на тѣзи християни, моравцитѣ, дойде свѣтлината върху Веслей и другаритѣ му.BC 206.1

Следъ като бѣха рѫкоположени за проповѣдничество. Джонъ и Чарлсъ Веслей бѣха изпратени въ една американска мисия. На борда на парахода имъ имаше една група моравски братя. Страшни бури ознаменуваха пѫтешествието, и Джонъ Веслей, изправенъ лице срещу лице предъ смъртьта, чувствуваше, че не бѣ примиренъ съ Бога. Моравскитѣ братя, напротивъ, проявиха спокойствие и упование въ Бога, чужди за него.BC 206.2

“Дълго преди това”, казва той, “азъ наблюдавахъ голѣмата сириозность на тѣхното поведение. Тѣ постоянно даваха доказателство за своето смирение, като извършваха такива низки служби, които никой англичанинъ не би предприелъ, и за които тѣ не искаха, нито биха приели заплата. “Добре е”, казваха тѣ, “нашитѣ горди сърдца да бѫдатъ послушни въ такова смирение, защото нашиятъ добъръ Спаситель е извършилъ много повече за насъ”. Всѣки день имъ даваше възможность да проявяватъ смирение, което никакво оскръбление не можеше да отстрани. Биваха ли удряни, бити или събаряни на земята, тѣ ставаха спо-койно, безъ никакво оплакване да се чуе отъ устата имъ. Сега тѣ имаха случай да се изпитатъ, дали бѣха свободни отъ страхъ, както и отъ гордость. отъ гневъ и отмъщение. Единъ день, презъ време на богослужениито имъ, бурята се разяри съ сила; вълнитѣ се кръстосваха върху парахода, като разкѫсаха на парчета главното платно на кораба. Викъ и ужасенъ писъкъ се изтръгнаха отъ много гърди. Само моравците бѣха спокойни, и даже не прекѫснаха пѣенето на псалома, съ който бѣха започнали. Веслей попита единъ отъ тѣхъ: “Не ви ли бѣше страхъ?” Той отговори: “Благодаря Богу, не”. Но не се ли уплашиха вашитѣ жени и деца ?” Той отвърна кротко : — “Не, нашитѣ жени и деца не се страхуватъ отъ смъртьта”. (Whitehead, pp. 11.12)BC 206.3

Следъ пристигането въ Саванна Джонъ Веслей прекара кратко време всрѣдъ моравскитѣ братя и бѣ дълбоко трогнатъ отъ тѣхното християнско поведение. За една отъ тѣхнитѣ религиозни служби, която бѣ въ очебиющъ контрастъ съ мъртвия формализъмъ на английската черква, той писа: “Голѣмата простота, както и тържественостьта на тази сцена ме почти накара да забравя седемнадесеттѣ столетия, да се върна преди тѣхъ, въ средата на едно отъ онѣзи събрания, кѫдето нѣмаше форма и насилие, кѫдето председателствуваше Павелъ, майсторътъ на палатки, или Петъръ, рибарьтъ, безъ външенъ видъ, но съ проявление на Духъ Светий и на сила”. (Whitehead р. 52. )BC 207.1

При завръщането си въ Англия, Веслей получи по-ясно разбиране на библейската вѣpa отъ единъ моравски про-повѣдникъ. Той се убеди, че трѣбва да се отрече отъ всѣко упование въ собственитѣ си дѣла за спасение, и че трѣбва напълно да уповава на “Агнеца Божий, Който взема грѣховетѣ на свѣтa”. При едно събрание на моравското братство въ Лондонъ бѣ прочетено едно изложение отъ Лютера върху промѣната, която Божиятъ Духъ извършва въ сърдцето на вѣрващия. Презъ време на четенето Веслей почувствува да се запалва вѣрата въ сърдцето му. “Азъ чувствувахъ, че нѣкакъ странно се стопли сърдцето ми, чувствувахъ, че се довѣрихъ на Христа, и въ Христа само уповахъ за моето спасение; и ми се даде увѣрение, че Той бѣ отнелъ моитѣ грѣхове и ме е спасилъ отъ закона на гpѣxa и на смъртьта”. (Whitechead, р. 52.)BC 207.2

Презъ дълги години на уморителна и неспокойна борба, на строго себеотрицание, на упрѣци и смирение, Веслей постоянно се държеше здраво въ цельта си: да намѣри Бога. Тази цель сега бѣ спечелена; той бѣше открилъ, че благодатьта, която той се трудѣше да спечели чрезъ молитви и постъ, чрезъ милостини и себеотрицание, бѣше въ сѫщность дарба “безъ пари и безъ заплащане”.BC 207.3

Еднажъ утвърденъ чрезъ вѣрата въ Христа, цѣлата му душа горѣше отъ желание да разпространи навсѣкѫде познанието за славното евангелие и за безплатната Божия благодать. “Азъ гледамъ на цѣлия свѣтъ като на моя енория”, казваше той, “и въ която часть на свѣта и да се намирамъ. азъ считамъ, че е мое право и мой належащъ дългъ да съобща на всички ония, които желаятъ да слушатъ, радостната весть на спасение”. (Whitehead, р. 74.)BC 207.4

Той продължаваше своя строгъ и себеотрицателенъ животъ, но вече не като основа, а като резултатъ на вѣрата ; не като коренъ, а като плодъ на свѣтостьта. Божията благодать въ Исуса Христа е основата на християнската надежда, и тази благодать се открива въ послушание. Животътъ на Веслея бѣ посветепъ на проповѣдване великитѣ истини, които той бѣше получилъ: оправданието чрезъ вѣра въ изкупителната кръвь на Христа и обновителната сила на Светия Духъ върху сърдцето, на които плодътъ е животъ, хармониращъ съ този на Исуса Христа.BC 207.5

Уайтфилдъ и двамата Веслеевци бѣха приготвени за дѣлото си чрезъ дълбокото лично убеждение, че тѣ бѣха изгубени хора ; за да бѫдатъ способни да търпятъ трудноститѣ като добри Христови войници, тѣ бѣха изложени на огненъ изпитъ въ подигравки, присмѣхи и гонения, както въ университета, така и въ началото на проповѣдничеството имъ, съ което се почита днесъ една отъ най голѣмитѣ черкви въ Англия и Америка.BC 208.1

Като членове на англиканската черква, тѣ бѣха строго предадени на нейнитѣ форми за богослужение, обаче Богъ имъ бѣше представилъ въ словото Си по-висшъ идеалъ. Светиятъ Духъ ги принуждаваше да проповѣдватъ Христа, и то Христа разпнатъ. Силата на Всевишния се откриваше въ тѣхнитѣ работи. Хиляди лица се обръщаха отъ грѣха и истински се покайваха. Нужно бѣше, щото тѣзи овци да бѫдатъ закриляни отъ хищнитѣ вълци. Веслей не мислѣше да основава нова църква, но той ги организира като методистко общество.BC 208.2

Тѣзи проповѣдници срещнаха трудна и тайнствена съ-протива отъ страна на държавната черква. Но Богъ, въ мѫд-ростьта Си, бѣше рѫководилъ събитията тъй, че реформата да почне въ самата църква. Ако би дошла отъ вънъ, тя нѣмаше да проникне тамъ, кѫдето бѣше тъй много нужна. Тъй като проповѣдницитѣ на възраждането бѣха църковни мѫже и работѣха въ областьта на църквата, кѫдето имъ се удадѣше случай, истината можа да намѣри достѫпъ тамъ, кѫдето другояче вратитѣ биха останали затворени. Нѣкои отъ духовенството бѣха пробудени отъ тѣхния мораленъ сънь и станаха ревностни проповѣдници въ собственитѣ си енории. Църкви, които бѣха вкаменѣли отъ формализъмъ, сега бѣха оживени.BC 208.3

Въ времето на Веслей, както и въ всички вѣкове, мѫже съ различни дарби, извършваха повѣреното имъ отъ Бога дѣло. Тѣ не се съгласяваха съ всички точки на учението, но всички тѣ бѣха движени отъ Божия Духъ и се сдружиха за най-великата цель — да печелятъ души за Христа. Различието между Уайтфилдъ и двамата Веслеевци по едно време застрашаваше съ създаване на отчуждение; но тъй като тѣ бѣха научили въ Христовото училище, що е кротость, взаимното търпение и любовьта ги помириха. Тѣ нѣмаха време за диспути, докато заблуждения и нечестия изобилствуваха навсѣкѫде и грѣшницитѣ отиваха въ погибель.BC 208.4

Божиитѣ служители вървѣха по единъ необработенъ пѫть. Влиятелни и учени мѫже се обърнаха противъ тѣхъ. Следъ известно време голѣма часть отъ духовенството прояви явна умраза срещу тѣхъ и вратитѣ на черквитѣ бѣха затворени за чистата вѣра и за онѣзи, които я възвестяваха. Порицавайки ги отъ висотата на амвона, духовенството възбуди противъ тѣхъ силитѣ на тъмнината, невежеството и нечестието. По чудо стана, че Джонъ Веслей избѣгна смъртьта. Когато гнѣвътъ на тълпата бѣ възбуденъ противъ него и не се виждаше никакъвъ пѫть за избавление, единъ ангелъ въ човѣшки видъ застана на негова страна, тълпата се отдръпна, и служительтъ на Христа избѣгна опасностьта.BC 208.5

За избавлението отъ разгнѣвената тълпа при единъ отъ тѣзи случаи Веслей казваше : .Когато еднажъ ние слизахме по единъ плъзгавъ пѫть за града, мнозина се стремеха да ме тластнатъ по нанадолнището на хълмъ, считайки. че единъ пѫть падналъ на земята, азъ едва ли бихъ станалъ вече. Но азъ не се препънахъ, не се подхлъзнахъ, докато се намерихъ извънъ рѫцетѣ имъ. . . Макаръ мнозина да се стараеха да ме хванатъ за яката или за дрехитѣ, за да ме повалятъ долу, тѣ не успѣха ; само единъ сполучи да залови края на жилетката ми, и тя скоро остана въ рѫцетѣ му, докато другиятъ край, въ джеба на който се намираше една банкнота, бѣ откѫснатъ наполовина. . . Единъ силенъ мѫжъ, който бѣ тъкмо задъ мене, се спусна на нѣколко пѫти съ единъ голѣмъ дѫбовъ клонъ, и ако само еднажъ би ме ударилъ въ тила, би си спестилъ всѣки по-нататъшенъ трудъ. Обаче всѣки пѫть ударътъ биваше отвърнатъ настрана, безъ азъ да зная какъ, защото азъ не можехъ да се подвижа нито на лево, нито на дѣсно. . . Другъ единъ отъ тълпата се спусна и издигна рѫката си върху мене, но внезапно я спусна и, като гладѣше главата ми, каза : “Каква мека коса има той !” . . . Най-първитѣ мѫже, чиито сърдца бѣха засегнати, това бѣха градскитѣ разбой-ници, винаги готови да извършатъ лошо дѣло ; единиятъ отъ тѣхъ бѣше боксьоръ по занаятъ въ градинитѣ за борба съ мечки. . .BC 209.1

“Какъ нѣжно Спасительтъ ни подготвя незабезязано за извършването на Неговата воля ! Преди две години парче тухла удари раменетѣ ми. Следъ една година камъкъ ме удари между очитѣ. Миналиятъ месецъ получихъ единъ ударъ, а тази вечерь — два, единъ преди да влѣза въ града и другъ следъ като бѣхме излѣзли ; но и двата бѣха като нищо ; защото макаръ единъ мѫжъ да ме удари въ гърдитѣ съ всичката си сила, а другъ — по устата, и то съ такава ярость, че веднага избликна кръвь, все пакъ отъ двата удара чувствувахъ толкова малко болка, като че ли ме бѣха докоснали съ слама”. (Wesley’s Works, Vol. III, pp. 297, 298.)BC 209.2

Методиститѣ отъ онѣзи ранни дни— проповѣдници и народъ — търпѣха присмѣхи и гонения както отъ членоветѣ на черквата, така и отъ открититѣ безбожници, които бѣха раздразнени отъ клевети. Тѣ бѣха изправени предъ сѫдилища, кѫдето справедливостьта, рѣдка за онази епоха, сѫществуваше само по име. Често тѣ бѣха жестоко тормозени отъ гонителитѣ си. Тълпи народъ отиваха отъ кѫща въ кѫща, унищожавайки мебели и имущества, плячкосвайки каквото си избератъ и брутално малтретирайки мѫже, жени и деца. Понѣкога хора, разположени да чупятъ прозорци и да разграбватъ кѫщи на методисти, обявяваха чрезъ публични афиши и си назначаваха срѣщи за опредѣленъ день въ опредѣленъ часъ и опредѣлена мѣстность. Тѣзи открити нарушения на човѣшки и божествени закони се позволяваха да ставатъ безъ порицание. Извършваше се систематично гонение срещу народъ, чиято единствена грѣшка бѣше тази, че се опитваше да отвърне нозетѣ на грѣшницитѣ отъ пѫтя на погибельта въ пѫтя на свѣтостьта.BC 209.3

Ето какъ Джонъ Веслей се изразява относно обвиненията противъ него и неговитѣ другари : “Нѣкои твърдятъ, че ученията на тѣзи мѫже сѫ фалшиви, погрѣшни и ентусиазирани ; че тѣ сѫ нови и доскоро непознати; че тѣ сѫ квакерство, фанатизъмъ, папизъмъ. Погрѣшностьта на всички тѣзи твърдения е вече хиляди пѫти доказана, тъй като изчерпателно до очевидность бѣ изяснено, че всѣки клонъ отъ това учение не е друго, освенъ ясното учение на Писанията, обяснявани отъ нашата собствена църква. Следователно, то не може да бѫде нито фалшиво, нито погрѣшно, ако приемемъ, че Писанията сѫ вѣрни”. Други казватъ : “Тѣхното учение е много тѣсногръдо ; тѣ правятъ пѫтя за небето твърде тѣсенъ”. Това бѣ въ действителность ориги-налното възражение ; за известно време то бѣ единственото ; то е въ основата на хиляди други, които се явиха подъ различни форми. Обаче дали ние правимъ пѫтя за небето пo-тѣсенъ, отколкото нашиятъ Спаситель и Неговитѣ ученици ? Дали нашето учение е по-строго отъ това на Свещеното Писание ? Да разгледаме само нѣколко библейски ясни и точни стихове: “Възлюби Господа, Бога твоего, отъ всичкото си сърдце, и отъ всичкака си душа, и всичката си сила, и всичкия си разумъ”. “И казвамъ ви, че за всѣка празна дума, която кажатъ човѣцитѣ, ще отговарятъ въ сѫдния день. И тъй, ядете ли, пиете ли, или нѣщо друго вършите, всичко за слава Божия вършете”. (Лука 10 : 27 ; Матея 12 : 36 ; 1 Коринт. 10 : 31.)BC 210.1

“Ако тѣхното учение е по-строго отъ това, тогава тѣ трѣбва да се обвинятъ; обаче вие знаете въ съвѣстьта си, че това не е така. И кой може да бѫде съ една йота помалко строгъ, безъ да наруши словото Божие ? Може ли разпоредникътъ на Божиитѣ тайни да бѫде намѣренъ вѣ- ренъ, ако той измѣня нѣкоя часть отъ това свѣто съкровище, което му е повѣрено ? Не, той не може да умали нищо, не може да смекчи нищо. Той е принуденъ да заяви на всички хора : Азъ не мога да понижа Писанията съобразно вашия вкусъ. Вие трѣбва да се издигнете до него, или да загинете завинаги. Това дава поводъ за обикновения викъ : “Липсва милость въ тѣзи хора”. Но въ действителность, дали имъ липсва милость ? Въ какво отношение ? Дали тѣ не хранятъ гладния, или не обличатъ голия ? — “Не, не въ това се състои сѫщностьта: тѣ сѫ съвършени въ това отношение, но сѫ немилостиви въ разсѫждението си. Тѣ мислятъ, че никой не може да се спаси, ако не ходи по тѣхния пѫть”. (Wesley’s Works, Vol. 111. pp. 152, 153.)BC 210.2

Духовното отклонение, което се бѣ открило въ Англия преди Веслея, до голѣма степень бѣ резултатъ на учението за враждебностьта на закона. Мнозина твърдѣха, че Христосъ е отмахналъ моралния законъ и че християнитѣ вече не сѫ длъжни да го пазятъ ; че вѣрващиятъ е свободенъ отъ “робството на добри дѣла”. Други, признавайки вѣчностьта на закона, обявяватъ, че било ненужно за проповѣдницитѣ да увещаватъ народа къмъ спазване на изискванията му, понеже тѣзи, които Богъ е избралъ за спасение “чрезъ непреодолимия потикъ на божествената благодать ще бѫдатъ доведени до практикуване на благочестие и добродетель, докато онѣзи пъкъ, които сѫ осѫдени на вѣчно отхвърляне, “нѣматъ сила да се покоряватъ на божествения законъ”.BC 211.1

Нѣкои други, подъ претекстъ, че “избранитѣ не могатъ нито да отпаднатъ отъ благодатьта, нито да изгубятъ благоволението на Бога”, достигаха до още по-страшното заключение, че “нечестивитѣ дѣла, които тѣ извършватъ, не сѫ въ действителность грѣхъ, нито трѣбва да се считатъ като престѫпление на божествения законъ, и че, следователно, избранитѣ нѣматъ никаква причина да изповѣдватъ грѣховетѣ си или пъкъ да ги оставятъ чрезъ покаяние”. (McClintock and Strong’s cyclopedia.) Затова тѣ заявяваха, че даже и най-подлиятъ грѣхъ, “считанъ навсѣкѫде като грубо нарушение на божествения законъ, не е грѣхъ предъ Божието лице”, ако е извършенъ отъ нѣкой избранъ, “понеже единъ отъ сѫщественитѣ и отличителни белези наизбранитѣ е, че тѣ не могатъ да сторятъ нищо, което би било неугодно на Бога или би било забранено отъ закона”.BC 211.2

Тѣзи чудовищни учения сѫ по сѫщество сѫщитѣ, като онѣзи на популярнитѣ по-късно възпитатели-теолози, а именно, че нѣма непромѣнимъ божественъ законъ като образецъ на право, но че образецътъ за моралъ се обуславя отъ самото общество, и че е винаги предметъ на промѣна. Всички тѣзи идеи сѫ вдъхнати чрезъ сѫщия духъ : този, който даже между безгрѣшнитѣ жители на небето започна своето дѣло, като се опита да премахне справедливитѣ ограничения, изисквани отъ Божия законъ.BC 211.3

Учението за божествено отреденото, неотмѣнимо пре-допредѣление на човѣка бѣше довело мнозина до действително отхвърляне на Божия законъ. Веслей постоянно се противопоставяше на заблужденията на ония, които поучаваха противъ закона, и показваше, че учението, което води до антиномианизъмъ (враждебность къмъ закона), е противно на Писанията. “Защото се яви Божията благодать, спасителна за всички човѣци“ Защото това е добро и угодно предъ нашия Спаситель Богъ, Който иска да се спасятъ всички човѣци и да достигнатъ до познание на истината. Защото единъ е Богъ, единъ и ходатай между Бога и човѣци — човѣкътъ Христосъ Исусъ, Който даде Себе си откупъ за всички”. (Титу 2: 11.) Божиятъ Духъ щедро се дарява, за да направи всѣки човѣкъ способенъ да приеме срѣдството за спасение. Така Христосъ е “истинската свѣтлина, която просвѣтява всѣки човѣкъ, идващъ на свѣта”. (Йоанъ 1 : 9.) Тѣзи, които не идватъ при спасението, чрезъ собствения си своеволенъ отказъ изгубватъ дара на живота.BC 212.1

Ето какъ Веслей отговаряше на тѣзи, които твърдѣха, че декалогътъ билъ отмѣненъ при смъртьта на Христа, заедно съ церемониалния законъ : “Исусъ не е отмѣнилъ моралния законъ на десеттѣ заповѣди, проповѣдванъ и въздиганъ отъ пророцитѣ. Цельта на Неговото идване не бѣ, да отмѣни нѣкоя часть отъ него. Този законъ никога не може да бѫде нарушенъ — той е вѣренъ свидетель въ небето . . . Той сѫществува отъ началото на свѣта и бѣ написанъ не на каменни плочи, но въ сърдцата на човѣшкитѣ чада, когато тѣ излѣзоха отъ рѫцетѣ на Създателя. И макаръ написанитѣ нѣкога съ Божия пръстъ букви да сѫ много обезличени чрезъ грѣха, все пакъ тѣ не могатъ напълно да се изличатъ, докато имаме съзнание за добро и зло. Всѣка часть отъ този законъ остава задължителна за всички човѣци презъ всички вѣкове. Той не зависи нито отъ времето, нито отъ мѣстото, нито отъ обстоятелствата, но отъ божествената и човѣшката природа и отъ тѣхното непромѣнимо отношение единъ къмъ другъ.BC 212.2

“Не съмъ дошелъ да разруша, но да изпълня”. . . . Безъ съмнение, смисълътъ на тѣзи Христови думи (споредъ казаното преди и следъ това) е следниятъ : Азъ съмъ дошелъ да го утвърдя въ всичката му пълнота, въпрѣки всички човѣшки тълкувания. Азъ съмъ дошелъ да поставя въ пълна свѣтлина всичко, което въ него бѣше тъмно и неясно. Дошелъ съмъ да разясня истинския смисълъ на всѣка негова часть и да покажа дължината, ширината и целото протежение на всѣка съдърѫаща се въ него заповѣдь, сѫщо така, както и височината, дълбочината и недосегаемата чистота и духовность на всички негови клонове”. (Wesley’s Works, Sermon 25.)BC 212.3

Веслей проповѣдваше, че има съвършена хармония между Божия законъ и евангелието. “Между закона и евангелието сѫществува най-тѣсна връзка, каквато е изобщо възможно да си представимъ. Отъ една страна законътъ приготвя пѫтя на евангелието и ни насочва къмъ него; а отъ друга страна евангелието ни води къмъ едно по-съвършено пазене на закона. Напримѣръ, законътъ изисква отъ насъ да любимъ Бога, да любимъ ближния си, да бѫдемъ кротки, смирени и свети. Ние чувствуваме. че сме неспособни за тѣзи нѣща: за човѣка “това е невъзможно”; но Богъ ни е обещалъ да ни даде тази любовь, да ни направи смирени, кротки, свѣти; ние сграбчваме това евангелие, тази блага весть; въздействувано ни е споредъ вѣрата ни; и правдата на закона е изпълнена въ насъ чрезъ вѣрата, която е въ Исуса Христа ...BC 213.1

Най-голѣми врагове на евангелието Христово сѫ тѣзи, които открито и явно осѫждатъ закона и говорятъ лошо за него ; тѣзи, които учатъ хорага да нарушаватъ закона, да премахватъ да умаловажаватъ, да отричатъ задължителностьта не само на една единствена, най-малка или най-голѣма, отъ заповѣдитѣ, но всички заповѣди вкупомъ... И найчудното, което обхваща всичко това, е, че жертвитѣ на това мощно изкушение си въобразяватъ, наистина, че почитатъ Христа, събаряйки Неговия законъ, че величаятъНегоговата служба, когато унищожаватъ учението Му. Тѣ Го почитатъ сѫщо като Юда, който Му казваше: “Радвай се, Учителю”, цѣлувайки Го. За това Исусъ може сѫщо тъй справедливо да каже и на всѣки единъ отъ тѣхъ: “Съ цѣлуване ли предавашъ Сина Човѣчески?” Тъкмо предателство съ цѣлувка е, да говоришъ за Неговата кръвь, отнемайки Му короната; да отмѣнишъ която и да е часть отъ Неговия законъ, подъ предлогъ да ускоришъ напредъка на Неговото евангелие. Наистина, какъ би могълъ да се изтръгне отъ това обвинение онзи, който направо или посрѣдствено про-повѣдва вѣра по такъвъ начинъ, като отклонява хората отъ послушание и представя Христа, като че Той анулира или умаловажава макаръ и най-малката отъ Божиитѣ заповѣди ?BC 213.2

На тѣзи, които настояваха, че “проповѣдването на еван-гелието отговаря на всички цели на закона”, Веслей отговаряше : “Това ние напълно отричаме. То не отговаря и на най-първата цель на закона, именно, да убеди човѣка въ грѣхъ, да събуди тѣзи, които все още спятъ на прага на пъкъла”. Апостолъ Павелъ заяви, че “чрезъ закона бива познанието на грѣха” и, докато човѣкъ не се убеди въ грѣ- ха, той не ще чувствува истински своята нужда отъ умилостивителната кръвь Христова. . . “Здравитѣ нѣматъ нужда отъ лѣкарь, но болнитѣ”, обясни самиятъ нашъ Господь. Абсурдъ е, следователно, да предлагашъ лѣкарь на онѣзи, които сѫ здрави, или които поне си въображаватъ, че сѫ такива. Най-първо трѣбва да ги убедите, че тѣ сѫ болни ; иначе тѣ нѣма да ви благодарятъ за вашия трудъ. Сжщо така е абсурдно, да се представя Христосъ на тѣзи, чиито сърдца още никога не сѫ били съкрушени”. (Wesley’s Works, Sermon 32.)BC 213.3

Така, проповѣдвайки евангелието за Божията благодать Веслей, подобно на своя Учитель, се силѣше да “прослави и уголѣми закона”. Той изпълни вѣрно даденото му отъ Бога дѣло. Славни бѣха резултатитѣ, които му бѣ позволено да види. Въ края на единъ дълъгъ животъ, надъ осемдесеть години — повече отъ петдесеть години прекарани въ странствуващо проповѣдничество, — неговитѣ явни последователи брояха повече отъ половинъ милионъ души. Но множеството души, което чрезъ неговитѣ трудове бѣше изтръгнато отъ гибельта и унижението на грѣха и бѣ въздигнато къмъ по-висшъ и чистъ животъ, и числото на онѣзи, които чрезъ неговото учение бѣха доведени до единъ по-дълбокъ християнски животъ, ще се узнае чакъ въ вѣчното царство. Животътъ на Веслея е за всѣки християнинъ урокъ съ безценна стойность. О, да биха се отразили и въ днешнитѣ черкви вѣрата и смирението, неуморимата ревность, себепожертвувателность и преданность на този Христовъ служитель !BC 214.1