Епизод 1—Разрушението на Йерусалимъ

“Да бѣше и ти узналъ поне въ този твой день, какво служи за твой миръ! Но сега това е скрито отъ очитѣ ти, понеже ще настѫпятъ за тебе дни, и враговетѣ ще тѣ обиколятъ съ окопи, ще тѣ окрѫжатъ, ще те стѣснятъ от-вредъ ще съсипятъ тебе и децата ти въ тебе, и нѣма да останатъ въ тебе камъкъ на камъкъ, понеже ти не узна времето, когато бѣше посетенъ”. (Лука 19 : 42—44.)BC 13.1

Отъ върха на Елеонския хълмъ Исусъ гледаше къмъ Йерусалимъ. Хубава и мирна бѣше сцената, която се раз-стилаше предъ Него. Бѣше време на пасхата, и отъ всички страни чадата на Якова се бѣxa събрали да празднуватъ голѣмия националенъ праздникъ. Всрѣдъ градини, лозя и зелени, усѣяни съ палатки на богомолци склонове, се изди-гаха терасовиднитѣ хълмове, градскитѣ палати и масивнитѣ укрепления на израилската столица. Дъщерята Сионова из-глеждаше да казва въ гордостьта си: “Седя като царица и скръбь нѣма да видя”; тя бѣ толкова хубава и тъй сигурна въ благоволението на Небето, както, когато вѣкове по-рано, царскиятъ пѣвецъ пѣеше: “Прекрасна възвишеность, радость на цѣла земя е планината Сионъ. . . градътъ на великия Царь”. (Пс. 47 : 3.) Откриваше се пъленъ изгледъ на великолепнитѣ храмове здания. Лѫчитѣ на захождащето слънце освѣтляваха снѣжно-бѣлитѣ, мраморни стени и блестѣха отъ златната порта, кула и покривъ. Въ съвършена хубость стоеше тамъ той, гордостьта на юдейския народъ. Кое израилево чадо можеше да гледа сцената безъ чувство на радость и възхищение!BC 13.2

Но съвсемъ други мисли занимаваха Исуса. “Когато се приближи и видѣ града, заплака за него”. (Лука 19:41.) Всрѣдъ общата радость за триумфалното влизане, когато палмови вѣйки се развѣваха, когато отгласа на радостно “осанна” се повтаряше отъ хълмоветѣ и хиляди гласове обявяваха Исуса за царь, свѣтовниятъ Спаситель бѣ завла-дѣнъ отъ внезапна и тайнствена скръбь. Той, Синътъ Божий, Обещаниятъ Израилевъ, Чиято сила бѣ победила смъртьта и пленила пленъ отъ гроба, плачеше — не отъ обикновена скръбь, но отъ голѣма, неизказана душевна мѫка. Сълзитѣ Му се лѣexa не за Него Самия, макаръ Той добре да знаеше, накѫде води Неговиятъ пѫть. Предъ Него лежеше Гетси-мания, сцената на наближаващата агония. Виждаше се и ов-чата порта, презъ която отъ вѣкове се прекарваха жертвитѣ за колене, която трѣбваше да се отвори и за Него, когато Той трѣбваше да бѫде “като агне, заведено на клане”. (Исая 53 : 7). Не далечъ бѣ Голгота, мѣстото на разпятието. Ужасенъ, дълбокъ мракъ се спущаше върху пѫтя, който Христосъ, отдавайки душата си въ жертва за грѣха, трѣб-ваше скоро да поеме. Но не размишлението за тѣзи сцени го помрачаваше въ този часъ на радость. Не предчувствията за свърхчовѣшката. мѫка опечалиха този несебелюбивъ духъ. Той плачеше за сѫдбата на йерусалимскитѣ хиляди, за слѣпотата и ожесточението на тѣзи, които Той дойде да благослови и спаси.BC 13.3

Историята на повече отъ хилядогодишна Божия спе-циална милость и покровителствена грижа къмъ избрания народъ бѣ открита предъ Исуса. Тука бѣше планината Мория, кѫдето Синътъ на обещанието, доброволната жертва, бѣ свързана на олтара — символъ за жертвата на Божия Синъ. (Бит. 22 : 9.) Тукъ, заветътъ на благословението, славното обещание за Месия, бѣше потвърденъ на бащата на вѣрващитѣ. (Бит. 22:16—18.) Тукъ, издигащитѣ се къмъ небето пламъци отъ жертвата на хармана въ Орна бѣxa отвърнали меча на погубващия ангелъ. (1 Лѣт. 21) — подходящъ символъ на Христовата жертва и ходатайство за виновнитѣ човѣци. Йерусалимъ бѣше почетенъ отъ Бога повече отъ цѣлата земя. Господь бѣ “избралъ Сиона”, Той “благоволи да живѣе въ него”. (Пс. 131 : 13.) Свети пророци, въ продължение на вѣкове, известяваха тукъ своитѣ предупредителни вести. Тукъ, свещеници бѣха размахвали кадилницитѣ си, и облакътъ на тамяна, съ молитвитѣ на богомолцитѣ, се бѣше издигалъ предъ Бога. Тукъ, ежедневно се жертвуваше кръвьта на закланитѣ агнета, която сочеше на Божия Агнецъ. Тукъ Йеова бѣше открилъ Своето присѫтствие на слава надъ престола на благодатьта. Тукъ почиваше основата на тайнствената стълба, по която ангели Божии слизаха и се възкачваха (Бит. 28: 12 ; Йоан. 1 :51), и която откри на свѣта пѫтя за Светая светихъ, Ако израиль като народъ бѣ запазилъ своята вѣрность спрямо небето, Йерусалимъ щѣше вѣчно да стои като избранъ отъ Бога. (Йер. 17 :21—25.) За съжаление, историята на този предпочетенъ народъ бѣше само отстѫпничество и бунтъ. Тѣ бѣха отблъснали небесната благодать, злоупотрѣбили съ привилегиитѣ и небрежили благоприятнитѣ си случаи.BC 14.1

Макаръ израилтянитѣ да “се подиграваха съ пратени-цитѣ отъ Бога и нехаеха за думитѣ Му, гаврѣха се съ про-роцитѣ Му”, (2 Лѣт. 36: 16), Богъ пакъимъ се откриваше, като Господь Богъ човѣколюбивъ, милосърденъ, дълготър- пеливъ, многомилостивъ и истиненъ” (Изх. 34 : 6). Въпрѣки повтарянитѣ откази, Богъ, поради милостьта си, продължа-ваше да ги умолява. Съ по-голѣма отъ бащина състрадателна любовь къмъ любимо чадо Господь имъ “пращаше Свои посланници още отъ ранно утро, защото съжаляваше Своя народъ и Своето жилище” (2 Лѣт. 36 : 15). Когато пре-дупреждение, молба и мъмрене не помогнаха, Той имъ из-прати най-скѫпия небесенъ подаръкъ, какво казвамъ! Той имъ даде цѣлото небе въ този едничъкъ подаръкъ!BC 14.2

Самъ Божиятъ Синъ бѣ изпратенъ да преговаря съ непокаяния градъ. Христосъ бѣше Онзи, Който пренесе израиля, като добра лоза, отъ Египетъ въ Ханаанъ. (Пс. 79:9). Неговата рѫка бѣше изгонила народитѣ предъ него. Той бѣ посадилъ лозето си “на връхъ торна рътлина”. Въ съвършената си грижа за него Той го бѣ обградилъ и из-пратилъ слугитѣ Си да го наглеждатъ. “Какво трѣбваше да направя още на лозето Си, — извика Той, — и не Му направихъ?” Но когато очакваше да принесе добро грозде, то даде диво грозде” (Ис. 5:1—4). Хранейки все още пламенна надежда за плодородие, Той лично дойде въ лозето Си, за да го спаси отъ опустошение. Неуморно Той го бѣше прекопавалъ, обрѣзвалъ и наглеждалъ. Той бѣ неуморимъ въ старанието си да спаси собственонасаденото Си лозе.BC 15.1

Три години Господарьтъ на свѣтлината и славата вли-заше и излизаше всрѣдъ Своя народъ. Той “обхождаше, пра-вѣше благодеяния и изцѣляваше всичкитѣ насилвани отъ дявола”, лѣкуваше онези, които бѣха съ съкрушени сърдца, освобождаваше пленниците, даваше зрение на слѣпитѣ, правѣше хромия да върви и глухия да чува, очистваше про-каженитѣ, възкресяваше мъртвитѣ и проповѣдваше еванге-лието на беднитѣ. (Деян. 10:38; Лук. 4: 18; Мат. 11:5.) На всички класи безъ разлика се отправяше милостивата покана : «Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Азъ ще ви успокоя” (Мат. 11:28).BC 15.2

Макаръ възнаграждаванъ съ зло за доброто, съ умраза за любовьта си (Пс. 108:5) Той непоколебимо продължаваше милостивата Си мисия. Никога не биваха отблъсвани онѣзи, които търсѣха Неговата милость Самъ бездоменъ пѫтникъ, чиято ежедневна сѫдба бѣ позоръ и лишение, Исусъ жи-веѣше, за да служи на нуждающитѣ се, да облекчава скръбьта на човѣчеството, да го склонява да приеме дара на живота. Вълнитѣ на милость, отблъсвани отъ тѣзи упорити сърдца, се връщаха въ единъ по-силенъ потокъ на състра-дателна, неизразима любовь. Но израиль се бѣ отвърналъ отъ своя най-добъръ Приятель и единственъ Помощникъ. Напомнянията на Неговата любовь бѣха презирани, съветитѣ Му небрежени, предупрежденията Му осмивани.BC 15.3

Часътъ на надежда и прощение скоро изтичаше: чашата на Божия дълговъздърѫанъ гнѣвъ се почти изпълваше. Облакътъ, събиралъ се презъ вѣкове на упадъкъ и бунтъ, сега заплашващъ съ беда, се готвѣше да се излѣе надъ единъ виновенъ народъ ; и Единствениятъ, Който можеше да ги избави отъ предстоящата имъ сѫдба, бѣ презиранъ, изтезаванъ, отхвърлянъ, и скоро трѣбваше да бѫде разпнатъ. Когато Христосъ щѣше да увисне на Голготския кръстъ, днитѣ на единъ покровителствуванъ отъ Бога народъ щѣxa да бѫдатъ свършени. Загубата дори само на една душа е нещастие, което надминава печалбитѣ и съкровищата на цѣлъ единъ свѣтъ. А когато Исусъ гледаше Йерусалимъ, сѫдбата на цѣлъ единъ градъ, на цѣлъ народъ бѣше предъ Него. този градъ, този народъ, които нѣкога бѣха избрани Божии, Божие особено съкровище.BC 16.1

Пророци сѫ плакали за упадъка на израиля и за ужас-нитѣ опустошения, които поради грѣховете имъ сѫ ги по-сещавали. Йеремия желаеше очитѣ му да бѫдѣха изворъ на сълзи, та да може да плаче день и нощь за убититѣ отъ дъщерята на неговия народъ, за откараното въ пленъ Божие стадо. (Йер. 9:1; 13:17.) Каква, тогава, бѣше скръбьта на Онзи, Чийто пророчески погледъ обхващаше не години, а вѣкове ! Той видѣ ангела на смъртьта съ издигнатъ мечъ противъ града, който тъй дълго е билъ жилище на Йеова. Отъ върха на Елеонския хълмъ, самото мѣсто, което по-късно бѣ завладено отъ Титъ и неговата армия, Той гледаше презъ равнината светитѣ дворове и зали съ колони, и съ премрежени отъ сълзи очи Той видѣ ужасна переспектива: стенитѣ заобиколени отъ чужди войски. Той чу тропота на армиитѣ, събиращи се за война; чу гласовете на майкитѣ и пищящитѣ за хлѣбъ деца въ обсадения градъ. Той видѣ въ пламъци светия храмъ, неговитѣ палати, неговитѣ кули, скоро следъ това преобърнати въ димящи развалини.BC 16.2

Гледайки презъ вѣковетѣ, Той видѣ народа на завета разпръснатъ изъ разнитѣ страни, като развалини отъ корабъ на пустъ брѣгъ. Въ временното отмъщение, което на-ближаваше да се излѣе надъ израилевитѣ чада, Той видѣ първата капка отъ тази чаша на гнѣвъ, която при последния сѫдъ трѣбваше да се излѣе до дъно. Божествено съжаление, състрадателна любовь, намѣриха изразъ въ пълнитѣ съ печаль думи : “Йерусалиме, Йрусалиме, които избивашъ пророцитѣ и съ камъни убивашъ пратенитѣ при тебе ! Колко пѫти съмъ искалъ да събера чадата ти, както кокошка събира пилцитѣ подъ крилетѣ си, и не рачихте!” (Мат. 23 : 37.) О, ти, народе предпочетенъ предъ всѣки другъ, да бѣше позналъ времето на посещението си и нѣщата, които сѫ за мира ти ! Азъ задържахъ ангела на наказание- то. Азъ те приканвахъ къмъ покаяние, но напраздно ! Не само слуги, пратеници и пророци отблъсна и отхвърли ти, но и Светия Израилевъ, твоя Спаситель. Яко бѫдешъ раз-рушенъ, ти самъ си виновенъ. “Не искате да дойдете при Мене, за да имате животъ!” (Йоан. 5:40.)BC 16.3

Въ Иерусалимъ Христосъ видѣ символъ на ожесточения въ невѣрие и бунтъ, бързащъ къмъ отмъстителнитѣ Божии сѫдби свѣтъ. Скърбитѣ на единъ падналъ родъ подтискаха душата Му и изтръгнаха отъ устата Му чрезмѣрно горчивъ викъ. Той видѣ историята на грѣха и на човѣшкото страдание, написана съ сълзи и кръвь. Сърдцето му се по-кърти отъ жаль за злочестинитѣ и страданията на земята ; Той желаеше да облекчи всичкитѣ. Но какъ да се спре вълната на човѣшката беда ? Малцина биха потърсили единствения източникъ на помощь. Той бѣ готовъ да отдаде душата си на смърть, за да имъ даде спасение ; но малцина биха дошли при Него, за да иматъ животъ вѣченъ.BC 17.1

Величието на небето плаче! Синътъ на безкрайния Богъ смутенъ духомъ, изнемогващъ отъ мѫка ! Тази сцена, която изпълни цѣлото небе съ очудване, ни открива чрезмѣрно голѣмата грѣховность на грѣха ; тя ни показва, каква трудна задача е дори за Божественото Всемогѫщество, да спаси виновния отъ следствието на престѫпването Божия законъ. Прекарвайки предъ очи миналитѣ вѣкове дори до последната генерация, Исусъ виждаше свѣта забърканъ въ измама, подобна на онази, която причини разрушението на Йерусалимъ. Голѣмиятъ грѣхъ на юдеитѣ бѣше отхвърлянето на Христа; голѣмиятъ грѣхъ на християнския свѣтъ ще бѫде отхвърлянето на Божия законъ, основата на Неговото управление въ небето и на земята. Заповѣдитѣ на Йеова щеха да бѫдатъ презирани и отхвърлени ; милиони роби на грѣxa и на сатана, обречени да претърпятъ втората смърть, ще отказватъ да слушатъ думитѣ на истината въ деня на своето посещение. Ужасно заслѣпение ! Ужасно безумие !BC 17.2

Два дена преди пасхата, следъ като бѣше порицалъ лицемѣрието на фарисеитѣ, Исусъ, излизайки отъ храма за последенъ пѫть, се оттегли наново съ Своитѣ ученици върху Елеонската планина. Седналъ съ тѣхъ на тревистия склонъ, който се издигаше надъ града, Той още единъ пѫть се отдаде на съзерцание неговитѣ стени, кули и палати. Още единъ пѫть виждаше Той храма въ ослѣпителния му блѣсъкъ, диадема на красота, коронясваща светата планина.BC 17.3

Преди хиляда години псалмистътъ възхваляваше Бо-жието благоволение къмъ израиля, правейки Неговия светъ домъ свое жилище: “Въ Салимъ бѣше Неговото жилище, и Неговото пребивание — на Сионъ”. (Пс. 75 : 3.) Той избра колѣното Юдино, Сионъ планина, която възлюби. И уреди като небето Своето светилище”. (Пс. 77:68.69). Първиятъ храмъ е билъ построенъ презъ най-цвѣтущия периодъ отъ израилевата история. Давидъ бѣше събралъ грамадни съкро-вища за тази цель. Богъ бѣше далъ плановетѣ (1 Лѣт. 28 : 12—19.); Соломонъ, най-мѫдриятъ отъ царетѣ на израиля, доизкара дѣлото. Този храмъ бѣшe най-великолепното здание, което свѣтътъ нѣкога е видѣлъ. Но, говорейки за втория храмъ, Богъ чрезъ пророкъ Агей бѣ направилъ следната декларация : “Славата на тоя последенъ храмъ ще бѫде поголѣма, отколкото на предишния; ще потресе всичкитѣ народи, — и ще дойде Желаниятъ отъ всички народи ; ще изпълня тоя домъ съ слава, казва Господь Саваотъ” .(Агей 2 : 9. 7.)BC 17.4

Разрушенъ отъ Навуходоносора, Соломоновиятъ храмъ бѣше възстановенъ около 500 години преди Исуса Христа. Това бѣше следъ едно робство, което трая около единъ чо-вѣшки животъ. Народътъ бѣше влѣзълъ въ ограбена и почти опустошена страна. Старцитѣ, които бѣха видѣли славата на Соломоновия храмъ, като гледаха поставянето основитѣ на втория храмъ, плачеха, задето той трѣбваше да бѫде много по-доленъ отъ първия. Чувството, което сега владѣеше, е изразително описано отъ пророка: “Кой остана между васъ, който е видѣлъ тоя домъ въ предишната му слава и какъвъ го вие виждате сега ? Не е ли той въ вашитѣ очи като да е нищо?” (Агей 2:3, Езра 3:12) Тогава бѣ дадено обещанието, че славата на втория храмъ ще бѫде по-голѣма отъ тая на първия.BC 18.1

Но вториятъ храмъ не се равняваше съ първия по ве-ликолепие ; нито бѣше осветенъ чрезъ сѫщитѣ видими знаци на Божествено присѫтствие, които бѣxa свойствени на първия храмъ; не се проявяваше свръхествена сила, за да отбележи освещението му. Никакъвъ облакъ на слава не се виждаше да изпълва новосъградената скини. Никакъвъ огънь отъ небето не падаше, за да изгори жертвата на олтаря. Славата Божия не почиваше вече между херувима и Светая светихъ: ковчегътъ, престолътъ на благодатьта и плочитѣ на свидетелството не се намираха вѫтре. Никакъвъ гласъ не отговаряше отъ небето, за да извести на запитващия свещеникъ волята на Йеова. Презъ течение на вѣковетѣ юдеитѣ напраздно се стараеха да разбератъ, доколко се бѣше изпълнило обещанието на Бога, дадено чрезъ пророкъ Агей. Гордость и невѣрие заслѣпиха умоветѣ имъ за вѣрното значение на пророческитѣ думи. Вториятъ храмъ бѣ почетенъ не съ облакъ на Господнята слава, но съ живото присѫтствие на Онзи, въ Когото тѣлесно пребиваваше пълнотата на Божеството — Който Самъ бѣше Богъ, откритъ въ плъть. “Желаниятъ отъ всички народи” наистина бѣше дошелъ въ Своя храмъ, когато мѫ- жътъ отъ Назаретъ учеше и лѣкуваше въ светитѣ дворове. Съ присѫтствието на Христа и само съ това присѫтствие вториятъ храмъ превъзхождаше първия по слава. Но израиль бѣ отблъсналъ предложения му отъ небето даръ. И когато смирениятъ Учитель прекрачи, излизайки си, прага на златната му порта, славата завинаги се оттегли отъ храма. Изпълниха се вече думитѣ на Спасителя: “Ето, оставя се вамъ домътъ ви пустъ.” (Мат. 23 : 38). Ученицитѣ бѣха очудени и удивени отъ Христовото предсказание. Тѣ ожи-даха да разбератъ по-добре значението на Неговитѣ думи, отнасящи се за разрушението на храма. Богатство, трудъ и архитектурно изкуство, презъ повече отъ 40 години, щедро се изразходваха за увеличение неговото великолепие. Иродъ Велики бѣше пропилялъ по него римски богатства и юдейски съкровища, а и свѣтовниятъ императоръ го бѣше обогатилъ съ своитѣ подаръци. Масивни блокове отъ бѣлъ мряморъ, съ почти баснословни размѣри, изпратени отъ Римъ за тази цель, образуваха часть отъ неговата направа. Къмъ тѣхъ обърнаха ученицитѣ вниманието на Исуса, казвайки: “Учителю, погледни, какви камъни и какви здания!” (Марко 13 : 1).BC 18.2

На тѣзи думи Исусъ даде тържествения и поразителенъ отговоръ: “Истина ви казвамъ: нѣма да остане тукъ камъкъ на камъкъ, който да не бѫде сринатъ”. (Мат. 24 : 2).BC 19.1

Съ разрушението на Йерусалимъ ученицитѣ свързваха събитията на личното Христово идване въ временна слава, за да завземе трона на всесвѣтското царство, да накаже коравосърдечнитѣ юдеи и да освободи народа отъ римското иго. Господь имъ бѣше казалъ, че ще дойде втори пѫть. Сега, при споменаване сѫдбитѣ на Иерусалимъ, тѣхнитѣ умове се обърнаха къмъ това идване; и когато се събраха около Спасителя на Елеонския хълмъ, тѣ попитаха: “Кога ще бѫде това, и какъвъ ще е белегътъ за Твоето пришествие и за свършека на свѣта?” (Мат. 24:3.)BC 19.2

Бѫдещето милостиво бѣ закрито за ученицитѣ. Ако тѣ въ това време напълно разбираха двата ужасни факта,—стра-данията и смъртьта на Изкупителя и разрушението на тѣхния градъ и храмъ, тѣ щѣха да обезумѣятъ отъ ужасъ. Христосъ имъ представи единъ очеркъ на важнитѣ събития, които ще се случатъ преди края. Думитѣ Му тогава не бѣха напълно разбрани; но тѣхното значение трѣбваше да се разкрие, когато Неговиятъ народъ щѣше да се нуждае отъ наставленията, дадени въ тѣхъ. Пророчеството, което Той изрече, имаше двойно значение : като предвещаваше разрушението на Йерусалимъ, то предричаше и ужаситѣ на последния великъ день.BC 19.3

Исусъ обяви на слушащитѣ ученици сѫдбитѣ, които щѣха да постигнатъ вероотстѫпническия израиль, и специал- но наказанията, които ще ги връхлетятъ поради отхвърлянето и разпятието на Месия. Непогрѣшими знамения ще предшествуватъ страшния край. Всѣващиятъ ужасъ часъ щѣше да дойде внезапно и бързо. И Спасительтъ предупреди последователите си: “И тъй, кога видите да стои на свето мѣсто мерзостьта на запустението, за която е казано чрезъ пророкъ Даниила (който чете, нека разбира), тогава ония, които се намиратъ въ Юдея, да бѣгатъ въ планинитѣ”. (Мат. 24:15—16 ; Лука 21:20.) Когато идолопоклонническитѣ знамена на римлянитѣ бѫдѣха издигнати на светата земя, която се простираше нѣколко стотинъ метра извънъ стенитѣ на Йерусалимъ, тогава Христовитѣ последователи трѣбваше да се спасяватъ съ бѣгство. Когато видеха предупредителния знакъ, тѣзи, които искаха да се спасятъ, не трѣбваше да се бавятъ. По цѣла Юдея, както и въ Йерусалимъ, сигналътъ за бѣгство трѣбваше незабавно да бѫде последванъ. Този, който се случеше на покрива, не трѣбваше да слиза долу въ кѫщата си, дори за да спаси най-ценнитѣ си съкровища. Тѣзи, които работѣха на полето или лозята, не трѣбваше да се бавятъ, да се връщатъ и взематъ горната си дреха, която сѫ сложили настрана, докато сѫ работѣли въ горещината на деня. Тѣзи, които искаха да избѣгнатъ общото унищожение, не трѣбваше да губятъ нито една минута.BC 19.4

При царуването на Ирода, Йерусалимъ не само бѣше много разхубавенъ, но съ съграждането на кули, стени и укрепления, прибавени къмъ естествената сигурность на мѣстоположението му, той бѣ превърнатъ на видимо недостѫпенъ. Онзи, който по онова време би публично предрекълъ неговото разрушение, щѣше да бѫде нареченъ умопобърканъ алармистъ, както Ной на времето си. Но Христосъ бѣше казалъ: “Небе и земя ще премине, ала думитѣ Ми нѣма да преминатъ”. (Мат. 24:35.)BC 20.1

Присѫдата бѣше произнесена противъ Йерусалимъ по-ради неговитѣ грѣхове, и неговото упорито невѣрие осигури сѫдбата му.BC 20.2

Господь бѣше обявилъ чрезъ пророкъ Михей: “Слу-шайте, прочее, главатари на дома Якововъ и князе на дома Израилевъ, вие, които се гнусите отъ правосѫдие и които изкривявате всичко право, които градите Сионъ съ кръвь, и Йерасулимъ — съ неправда ! Главатаритѣ му сѫдятъ за подаръци, свещеницитѣ му учатъ за плата, пророцитѣ му предсказватъ за пари, а пъкъ се осланятъ на Господа, думайки: Нали Господъ е помежду ни? Беда не ще ни по-стигне!” (Мих. 3:911.)BC 20.3

Тѣзи думи вѣрно описватъ покваренитѣ и самодоволни жители на Йерусалимъ. Докато претендираха, че пазятъ строго предписанията на Божия законъ, тѣ престѫпваха всичкитѣ Му принципи. Тѣ мразѣха Христа, чиято чистота и светость откриваше тѣхната неправда, и Го обвиняваха, че Той е причина на всички нещастия, които бѣxa ги сполетѣли вследствие тѣхнитѣ грѣхове. Макаръ да знаеха, че Той е безгрѣшенъ, тѣ заявиха, че Неговата смърть е необходима за сигурностьта на народа. “Ако Го оставимъ тъй, — казваха юдейскитѣ водители, — всички ще повѣрватъ въ Него. — и ще дойдатъ римляни, та ще ни разорятъ и страната, и народа”. Ако Христосъ бѫде пожертвуванъ, тѣ още еднажъ ще могатъ да станатъ силенъ, обединенъ народъ. Тъй разсѫждаваха тѣ и се съгласиха съ решението на първосвещеника, че е по-добре да умре единъ човѣкъ, от-колкото да загине цѣлъ народъ. (Йоан. 11 : 48. 50.)BC 20.4

Така юдейскитѣ водители съграждаха “Сионъ съ кръвь, и Йерусалимъ — съ неправда.” И сега, такава бѣше тѣxната собствена справедливость, че въ момента, когато под-хвърлиха на смърть Спасителя, защото Той сочеше грѣхо-ветѣ имъ, тѣ преценяваха своята собствена правда като по-кровителствувана отъ небето и разчитаха, че Богъ ще ги освободи отъ тѣхнитѣ неприятели. “Затова. — продължава пророкътъ, — Сионъ ще бѫде разоранъ като нива, и Йе-русалимъ ще стане купище развалини, и планината на тоя домъ ще бѫде гориста могила”. (Мих. 3: 12.)BC 21.1

Приблизително още 40 години, следъ като Христосъ обяви сѫдбата на Йерусалимъ, Господь отлагаше Своята присѫда надъ града и народа. Чудно бѣше дълготърпението на Господа спрямо небрежителитѣ на Неговото евангелие и убийцитѣ на Неговия Синъ. Притчата за неплодното дърво представаше Божиитѣ постѫпки съ юдейския народъ. Из-дадена бѣше заповѣдьта : “Отсѣчи я, защо само да изтощава земята ?” (Лука 13 : 7.) Но божественото състрадание още я щадѣше. Много бѣxa между юдеитѣ ония, които нѣмаха понятие за характера и дѣлото на Спасителя. Децата нѣмаха случай да приематъ свѣтлината, която тѣхнитѣ родители презрѣха, и Спасительтъ желаеше да даде и на тѣхъ свѣтлината си. Той желаеше да имъ даде случай да видятъ изпълненията на пророчествата не само въ раждането и живота на Христа, но сѫщо и въ Неговата смърть и въ възкресението Му. Децата не бѣxa осѫдени поради гpѣxa на тѣхнитѣ родители, но когато, въпрѣки познанието на свѣтлината, която бѣ дадена на тѣхнитѣ родители, тѣ отхвърлиха и допълнителната такава, дадена специално за тѣхъ, тѣ станаха съучастници на сѫщитѣ грѣхове и допъл-ниха мѣрката на тѣхнитѣ беззакония.BC 21.2

Дълготърпението на Господа спрямо Йерусалимъ само затвърди юдеитѣ въ тѣхната упорита неразкаяность. Въ своята умраза и жестокость спрямо Исусовитѣ ученици тѣ отхвърлиха последното предложение на милость. Богъ вдигна своята защита ; Той престана да ограничава мощьта на са-тана и на неговитѣ ангели и народътъ бѣ оставенъ въ рѫцетѣ на водителя, когото си бѣше избралъ. Тѣхнитѣ деца презрѣха Христовата благодать, която би ги направила въ състояние да побеждаватъ лошитѣ си инстинкти, а сега тѣзи последнитѣ ги победиха. Сатана възбуди най-свирепитѣ и низки страсти на душата. Човѣцитѣ не разсѫждаваха повече; тѣ бѣха обезумели, бѣха управлявани отъ алчность и слѣпа ярость. Станаха сатанински въ своята жестокость. Въ семейството, както и въ народа, въ висшитѣ класи, както и въ простолюдието — навсѣкѫде владѣеше подозрение, злоба, ненависть, несъгласие, убийства. Нѣмаше сигурность никѫде. Приятели и близки се измамваха едни други. Родители убиваха децата си, и деца убиваха родителитѣ си. Управницитѣ на народа нѣмаха сила да владеятъ себе си. Тѣхнитѣ страсти ги правѣха тирани. Евреитѣ бѣха приели фалшиво свидетелство, за да обвинятъ невинния Божий Синъ. Фалшиви обвинения сега направиха несигуренъ тѣхния собственъ животъ. Чрезъ дѣлата си тѣ отдавна казваха: “Отстранете отъ очитѣ ни Светия Израилевъ!” (Ис. 30: 11.) Тѣхното желание бѣше изпълнено. Страхътъ отъ Бога не ги безпокоеше вече, и сатана, господарь на политически и религиозни сили, бѣше начело на народа.BC 21.3

Водителитѣ на противнитѣ страни понѣкога се съеди-няваха, за да ограбватъ и измѫчватъ своитѣ нещастни жер-тви, после се нахвърляха едни върху други и безмилостно сеизбивиха. Дори светостьта на храма не можеше да удържи ужасната имъ свирепость. Богомолцитѣ бѣха убивани предъ олтара и светилището биваше осквернявано съ тѣлата на убититѣ. Въ слѣпотата си и въ богохулствена надмѣнность подстрекателитѣ на това пъклено дѣло публично обявяваха, че тѣ не се боятъ, че Йерусалимъ ще бѫде разрушенъ, защото той е Божий собственъ градъ. За да утвърдятъ силата си повече, тѣ подкупваха фалшиви пророци, които да известяватъ въ сѫщото време, когато римскитѣ легиони вече обсаждаха храма, че хората трѣбва да чакатъ избавление отъ Господа. До последния моментъ множествата твърдо вѣрваха, че Всевишниятъ ще се застѫпи, за да срази про-тивницитѣ. Но израилъ бѣ отблъсналъ божественото покро-вителство и сега нѣмаше никаква защита. Нещастенъ Йерусалимъ! Разпокѫсанъ отъ вѫтрешни раздори, улицитѣ му обагрени отъ кръвьта на децата му, избиващи се едни други, докато чужди войски съсипваха укрепленията и уни-щожаваха войницитѣ му.BC 22.1

Всички предсказания на Христа за разрушението на Йерусалимъ се изпълваха буквално. Юдеитѣ изпитаха исти-ностьта на предупредителнитѣ Му думи : “Съ каквато мѣрка мѣрите, съ такава ще ви се отмѣри”. (Мат. 7:2.)BC 22.2

Ставаха знамения и чудеса, предричащи бедствие и гибель. Въ полунощь неестествена свѣтлина просвѣтна надъ храма и олтара. При залѣзъ слънце въ облацитѣ се изобразиха военни колесници и войници, готвещи се за бой. Служащитѣ нощемъ въ храма свещеници бѣха ужасени отъ тайнствени знаци. Земята треперѣше и множество тайнствени гласове се чуваха да казватъ: “Да се махнемъ отъ тукъ!” Голѣмата източна врата, която бѣ тъй тежка, че съ мѫка можеха да я затворятъ 20 мѫже, и която бѣ защитена съ огромни железни прѫтове, закрепени дълбоко въ солидния камененъ прагъ, въ полунощь се отвори сама. (Milman, “History of the Jews”, book 13.)BC 23.1

Въ продължение на седемь години единъ мѫжъ из-вестяваше по улицитѣ на Йерусалимъ нещастията, които ще постигнатъ града. День и нощь той пѣеше: “Гласъ отъ изтокъ ! Гласъ отъ западъ! Гласъ отъ четиритѣ краища! Гласъ противъ Йерусалимъ и противъ храма ! Гласъ противъ младоженецъ и невѣста! Гласъ противъ цѣлия народъ!” Това странно сѫщество бѣ хвърлено въ затворъ и бито съ камъни, но никакъвъ стонъ не се изтръгна отъ неговитѣ устни. На оскърбленията и мѫченията, той отговаряше само: “Горко, горко на Йерусалимъ! Горко, горко на неговитѣ жители!” Той не престана съ своитѣ предупреждения, освенъ когато бѣше убитъ въ обсадата, която бѣше предрекълъ.BC 23.2

Никой християнинъ не загина подъ развалинитѣ на Йерусалимъ. Ученицитѣ бѣха предупредени и всички, които вѣрваха, очакваха обещания знакъ. “Кога видите Йерусалимъ обсаденъ отъ войски,—бѣше казалъ Исусъ,—тогава знайте, че е наближило запустяването му; тогава ония, които се намиратъ въ Юдея, да бѣгатъ въ планинитѣ, и които сѫ въ града, да излѣзатъ изъ него, а които сѫ въ околностите, да не влизатъ въ него”. (Лука 21: 20,21.) Римлянитѣ подъ води-телството на Цестий, бѣха обсадили града. Неочаквано, когато всичко изглеждаше благоприятно за една бърза атака, тѣ дигнаха обсадата. Обсаденитѣ, изгубили надежда за успѣ-шна отбрана, бѣха вече готови да се предадатъ, когато рим-скиятъ генералъ оттегли своитѣ войски, безъ видимо ни най-малко основание за това. Богъ. въ своята милость, на-правляваше събитията за доброто на Своя народъ. Обе-щаниятъ знакъ се яви, и на чакащитѣ християни бѣше даденъ случай. Сега се представяше благоприятенъ моментъ за всички, които искаха да последватъ предупреждението на Спасителя. Събитията бѣха рѫководени така, че нито юдеитѣ, нито римлянитѣ не препятствуваха на бѣгството на християнитѣ. При отстѫплението на Цестий юдеитѣ, спущащи се отъ Йерусалимъ, гонѣха отстѫпаващата войска; и докато дветѣ войски бѣха заети, християнитѣ имаха слу- чай да напуснатъ града. Въ това време страната бѣ очистена и отъ врагове, които можеха да се опитатъ да ги спратъ. Въ времето на обсадата евреитѣ бѣха събрани въ Йерусалимъ, за да празднуватъ празника на шатритѣ и така християнитѣ по цѣлата страна имаха възможность да се избавятъ спокойно. Безъ да се бавятъ тѣ избягаха до едно сигурно мѣсто — града Пелла, въ страната Перея, оттатъкъ ЙорданъBC 23.3

Юдейскитѣ войски, гонейки Цестия и неговата армия, се нахвърлиха върху тѣхния ариергардъ съ такава свирепость, като да ги заплашваха съ пълно унищожение. Съ голѣма мѫка римлянитѣ успѣха да се оттеглятъ. Юдеитѣ се избавиха почти безъ щета и се върнаха триумфално въ Йерусалимъ, натоварени съ плячка. Но този видимъ успѣхъ имъ донесе само зло. Той ги окуражи въ духъ на упорита съпротива спрямо римлянитѣ и скоро донесе неизразимо нещастие надъ обречения на гибель градъ.BC 24.1

Ужасни бѣха бедствията, които връхлетѣха Иеруса-лимъ, когато Титъ поднови обсадата. Градътъ бѣ обсаденъ по времето на пасхата, когато милиони юдеи се бѣха съ-брали отвѫтре стѣнитѣ му. Тѣхнитѣ запаси отъ провизии, които, ако бѣха грижливо запазени, биха продоволствували жителитѣ съ години, бѣха вече унищожени отъ ревностьта и отмъщението на борящитѣ се страни, и наскоро жителитѣ се намѣриха предъ голѣмъ гладъ. Една мѣрка жито се про-даваше за единъ талантъ. Толкова голѣми бѣха мѫкитѣ на глада, че хората гризѣха кожата на пояситѣ, сандалитѣ и покривкитѣ на щитоветѣ си. Мнозина излизаха нощемъ да събиратъ диви растения, които растѣха извънъ градскитѣ стени, макаръ много отъ тѣхъ да биваха залавяни и убивани при жестоки мѫки ; а често пѫти на тѣзи пъкъ, които се връщаха безопасно, се ограбваше онова, което тѣ бѣха събрали при такава голѣма опасность. Силнитѣ налагаха най-безчовѣчни мѫки, за да отнематъ последнитѣ запаси на изнемогващитѣ, които тѣ едва сѫ могли да укриятъ. Тѣзи жестокости не рѣдко се извършваха отъ добре охранени хора, които желаеха просто да си струпатъ резерви за въ бѫдеще.BC 24.2

Хиляди загинаха отъ гладъ и чума. Естественитѣ връзки изглеждаха да сѫ разрушени. Мѫже ограбваха женитѣ си и жени мѫжетѣ си. Виждаха се деца, които грабѣха храната отъ устата на остарѣлитѣ си родители. Въпросътъ на пророка : “Ще забрави ли жена кърмачето си ?” (Ис. 49 : 15) получи отговоръ отвѫтре стенитѣ на този обреченъ на гибель градъ : “Дори жени мекосърдни варѣха съ рѫце децата си, за да имъ бѫдатъ храна, когато гинѣше дъщерята на Моя народъ”. (Пл. Йер. 4 : 10.) Отново се изпълни предупредителното пророчество, дадено преди четиринадесеть столѣтия : “Жена изтънчена и изнѣжена между васъ, която отъ разкошъ и изнѣженость никога съ нога не е стѫпала на земята, съ безжалостно око ще гледа на обичния си мѫжъ, на сина си, дъщеря си . .. и децата, които би родила ; защото, при оскѫдата на всичко, тя ще ги яде тайно, въ обсадата и стѣснението, въ което ще те стѣсни врагътъ ти въ твоите градове”. (Втор. 28 : 56. 57.)BC 24.3

Римскитѣ водители искаха да всѣятъ паника между юдеитѣ и така да ги принудятъ да се предадатъ. Пленницитѣ, които се противопоставяха, когато ги пленяваха, биваха бичувани, мѫчени и разпъвани предъ градската стена. Ежедневно биваха убивани по този начинъ стотици, и ужас-ното дѣло продължаваше, докато по протежение на Йоса-фатовия долъ и Голгота се издигнаха толкова много кръ-стове, че човѣкъ едва можеше да се движи между тѣхъ. Тъй ужасно се изпълни страшната клетва, изговорена предъ сѫдебния престолъ на Пилата : “Кръвьта Му нека бѫде върху насъ и върху чадата ни !” (Мат. 27: 25.)BC 25.1

Титъ бѣше готовъ да тури край на страшната сцена и така щѣше да запази Йерусалимъ отъ пълната мѣрка на неговата присѫда. Той бѣ изпълненъ съ ужасъ, когато видѣ тѣлата на умрѣлитѣ, лежащи на купища въ равнинитѣ. Оча-рованъ при вида на храма, който той гледаше отъ върха на Елеонския хълмъ, той издаде заповѣдь, да не бѫде докоснатъ нито камъкъ отъ него. Преди да предприеме завладяването на тази крепость, той отправи сериозна молба къмъ юдейскитѣ водители, да не го принуждаватъ да оскверни съ кръвь светото мѣсто и обеща, че никой римски войникъ не ще оскверни светостьта на храма, ако тѣ биха се съгласили сами да пренесатъ борбата другаде. Самъ Флавий Иосифъ, тѣхенъ съотечественикъ, ги моли съ най-красноречивъ апелъ да се предадатъ, за да спасятъ себе си, града и мѣстото на богуслужението си. Но, на тѣзи думи се отговори съ горчиви проклятия. Съ стрели обсипаха тѣ последния си човѣшки ходатай, който стоеше предъ тѣхъ, за да ги моли. Юдеитѣ бѣха отхвърлили умоленията на Сина Божий ; и сега разискванията и молбитѣ само ги правѣха по-упорити, за да се съпротивляватъ до край. Напразно бѣха усилията на Титъ да спаси храма. Единъ повеликъ отъ него бѣше обявилъ, че тамъ не щѣше да остане камъкъ върху камъкъ.BC 25.2

Слѣпото упорство на юдейскитѣ водители и отврати-телнитѣ злодеяния, които се извършваха въ обсадения градъ, предизвикаха у римлянитѣ ужасъ и възмущение. Най-сетне Титъ реши да превземе храма чрезъ щурмъ. Той заповѣда, обаче, ако е възможно, храмътъ да не се разрушава. Но не-говитѣ заповѣди не бѣха зачетени. Една вечерь, току що той се бѣ оттеглилъ въ своята палатка, евреитѣ излѣзоха отъ храма, за да атакуватъ римлянитѣ. Въ разгара на боя, единъ войникъ хвърли презъ единъ отворъ пламтящъ факелъ въ предверието. и веднага кедровитѣ зали, които зао-бикаляха храма, пламнаха. Пристигайки на мѣстото заедно съ легионеритѣ, Титъ даде заповѣдь да угасятъ огъня. На думитѣ му, обаче, не бѣ обърнато внимание. Въ яростьта си войницитѣ хвърляха пламтящи факли въ стаитѣ, при-съединени къмъ храма, а съ мечоветѣ си убиваха множества-та, които бѣха намѣрили убѣжище тамъ. Кръвь като рѣка течеше надолу по стълбитѣ на храма. Хиляди отъ юдеитѣ загинаха. Шумътъ на битката се заглушаваше отъ гласове, които викаха: “Ишабодъ!”, което ще рече: славата се отдръпна.BC 25.3

“Титъ видѣ, че е невъзможно да спре яростьта на вой-ницитѣ ; той влѣзе съ офицеритѣ си въ вѫтрешностьта на свещената сграда, великолепието на която ги смая ; докато пламъцитѣ не бѣха стигнали до светилището, той направи последното усилие да я спаси. Излизайки вънъ, той отново увещаваше войницитѣ да спратъ растежа на пожара. Стотникътъ Либералий искаше да наложи покорность чрезъ своя щабъ. Но дори респектътъ предъ императора отстѫпи предъ яростната вражда къмъ юдеитѣ, предъ свирепата възбуда за борба и предъ ненаситната алчность за плячка. Войницитѣ виждаха всѣко нѣщо около себе си да сияе отъ злато и си въобразяваха, че въ светилището трѣбваше да се намиратъ скрити неизброими съкровища. Безъ да бѫде виденъ, единъ войникъ хвърли пламтящъ факелъ въ вѫтрешностьта; и следъ една минута всичко бѣ въ огънь. Заслепѣни отъ димъ и пламъци, офицеритѣ бѣха принудени да се оттеглятъ и да напуснатъ славното здание, предоставяйки го на сѫдбата му. Това бѣше ужасно зрелище за римлянитѣ, а колко повече пъкъ за юдеитѣ! Цѣлиятъ връхъ на хълма, който стърчеше надъ града, блестѣше като вулканъ. Едно следъ друго зданията се срутваха и изчезваха въ огнената бездна. Кедровитѣ покриви приличаха на море отъ пламъци ; позлатенитѣ кули свѣтѣха като блестящи огнени езици ; кулитѣ надъ вратитѣ издигаха високи стълбове отъ пламъци и пушекъ. Съседнитѣ хълмове бѣха освѣтлени; тъмни групи хора се виждаха да наблюдаватъ съ ужасенъ страхъ растежа на разрушението. Върху стенитѣ и височинитѣ на по-горния градъ се притискаха лице до лице, нѣкои поблѣднѣли отъ страшно отчаяние, други намръщени отъ безсилно отмъщение. Виковетѣ на римскитѣ войници, бѣгащи насамъ-нататъкъ и стоноветѣ на бунтовницитѣ, които умираха въ пламъцитѣ, се смѣсваха съ шума на пожара и гърмежа на падащитѣ греди. Ехото въ планината повтаряше писъцитѣ на народа, струпанъ по височинитѣ. Цѣлото продължение по стенитѣ ехтѣше отъ писъци и ридания; мѫже, изнемощѣли отъ гладъ, умираха, и, събирайки всичкитѣ си останали сили, издаваха викъ на страхъ и безутешность.BC 26.1

“Клането вѫтре бѣше много по-ужасно, отколкото зре-лището отвънъ. Мѫже и жени, старци и млади, бунтовници и свещеници, съпротивляващи се и молящи се за милость, бѣха съсичани въ безразборна сѣчъ. Числото на убититѣ надминаваше това на убийцитѣ. Легионеритѣ трѣбваше да се катерятъ надъ купища трупове, за да продължатъ изтрѣ-бителното дѣло”. (Milman, “History of the Jews”, book 16.)BC 27.1

Скоро следъ разрушението на храма цѣлиятъ градъ пад-на въ рѫцете на римлянитѣ. Водителитѣ на юдеитѣ напус-наха непревземаемитѣ кули, и Титъ ги намѣри пусти. Той гледаше на тѣхъ съ очудване и си обясняваше, че Господь ги е предалъ въ рѫцете му, защото никакви машини, колкото и силни да сѫ, не можеха да преодѣлятъ огромните укрепления. Както градътъ, така и храмътъ бѣха сринати до основи, и земята, на която стоеше светиятъ домъ, бѣ “ра-зорана като нива” (Иер. 26:18). Въ обсадата и сѣчьта, която последва, умрѣxa повече отъ единъ милионъ хора; оста-налитѣ живи бѣха откарани въ пленъ, продадени като роби, завлѣчени въ Римъ, за да украсятъ триумфа на победителя, хвърляни на диви звѣрове въ амфитеатритѣ, или пъкъ разпръснати като бездомни скитници по цѣлата земя.BC 27.2

Юдеитѣ сами бѣxa изковали оковитѣ си; сами бѣха напълнили чашата на отмъщението си. Въ съвършеното уни-щожение, което ги сполетѣ като народъ, и въ всички бед-ствия, които ги следваха въ тѣхното разпръскване, тѣ женѣха само онова, което бѣха посѣли съ собствени рѫце, Пророкътъ казва: “Ти погуби себе си, Израилю,” ; “защото ти падна поради нечестието си”. (Осия 13:9; 14:2.) Тѣхнитѣ страдания често пѫти се представятъ като наказание, което ги е постигнало чрезъ заповѣдь направо отъ Бога. По та-къвъначинъ великиятъ измамникъ се опитва да прикрие дѣ-лото си. Чрезъ упорито отхвърляне божествената любовь и милость, юдеитѣ направиха, щото Божието покровителство да бѫде отдръпнато отъ тѣхъ, и на сатана бѣ позволено да ги владѣе съобразно волята си. Ужаснитѣ жестокости, изпълнили се въ разрушението на Йерусалимъ, сѫ едно до-казателство за отмъстителната сила на сатана върху тѣзи, които се подчиняватъ на неговото рѫководство.BC 27.3

Ние не можемъ да оценимъ, колко много дължимъ на Христа за мира и покровителството, на които се радваме. Обуздателната сила на Господа е, която не допуска човѣ-чеството да мине напълно подъ владичеството на сатана. Непокорнитѣ и неблагодарнитѣ иматъ голѣма причина да благодарятъ за Божията милость и дълготърпение, които за-държатъ жестоката, зложелателна сила на лукавия. Но когато хората минатъ границитѣ на божественото търпение, това ограничение се премахва. Господь не стои срещу грѣшника като изпълнитель на присѫдиза престѫпление; но Той остава сами онѣзи, които отхвърлятъ милостьта Му, за да поженатъ това, каквото сѫ сѣли. Всѣки отхвърленъ лѫчъ свѣтлина, всѣко презрѣно или пренебрегнато предупрежде-ние, всѣка задоволена страсть, всѣко престѫпване на закона Божий сѫ семе, посѣто, което ще даде сигурната си жетва. Духътъ Божий, постоянно отблъскванъ, най-после се отегля отъ грѣшника, и тогава този остава безъ сила, съ която да владѣе злитѣ страсти на душата си и безъ защита отъ злобата и враждата на сатана. Разрушението на Йерусалимъ е едно тържествено предупреждение къмъ всички онѣзи, които небрежатъ предложенията на божествената благодать и се противоставятъ на молбитѣ на божествената милость. Никога не е било давано по-катогорично свидетелство за Божията умраза къмъ грѣxa и за сигурното наказание, което ще постигне виновния.BC 27.4

Пророчеството на Спасителя, съдържащо сѫдбитѣ, които трѣбваше да се излѣятъ надъ Йерусалимъ, ще има едно друго изпълнение, за което страшното опустошение бѣше само една слаба сѣнка. Въ участьта на избрания градъ ние можемъ да видимъ сѫдбата на единъ свѣтъ, който е отхвърлилъ Божията милость и е тъпкалъ Неговия законъ. Мрачни сѫ докладитѣ на човѣшката беда, на която земята е била зритель презъ дългитѣ столѣтия на престѫпление. Сърдцето се свива, духътъ отпада при размишление за тѣзи нѣща. Ужасни сѫ били резултатите отъ отхвърляне авторитета на небето. Но една по-мрачна сцена е скрита въ бѫдещето. Докладитѣ на миналото — дългата редица отъ смутове, конфликти и революции, всѣка война, “обагрена съ кръвь” (Исая 9 : 5), сѫ нищо въ сравнение съ ужаситѣ на онзи день, когато обуздаващиятъ Духъ Божий ще бѫде напълно оттегленъ отъ нечестивитѣ и нѣма вече да спира избухването на човѣшкитѣ страсти и сатанинската ярость! Тогава свѣтътъ ще види, както никога по-рано, резултатитѣ отъ сатанинското господство.BC 28.1

Но въ този день, както въ времето на разрушението на Йерусалимъ, Божиятъ народъ ще бѫде избавенъ, “всички, записани като живѣещи.” (Исая 4 : 3). Христосъ е обещалъ, че ще дойде втори пѫть, за да събере своитѣ вѣрни при себе си. “Тогава ще се разплачатъ всички земни племена и ще видятъ Сина Човечѣски да иде на небеснитѣ облаци съ сила и слава голѣма ; и ще изпрати ангелитѣ Си съ гръмогласна трѫба и ще събератъ избраницитѣ Му отъ четиритѣхъ вѣтра, отъ единия до другия край на небесата”. (Мат. 24 : 30.31.) Тогава, всички, които не сѫ били послушни на евангелието, ще бѫдатъ убити съ духа на устата Му и ще бѫдатъ изтрѣбени чрезъ блѣсъка на Неговото пришествие. (2 Сол. 2 : 8.) Подобно на стария израиль нечестивитѣ сами се унищожаватъ; тѣ сѫ жертва на собствената си неправда. Тѣхниятъ грѣховенъ животъ ги е така отдалечилъ отъ Бога, тѣхното естество се е тъй покварило, че откриването на Неговата слава е за тѣхъ пояждащъ огънь.BC 28.2

О, да биха се пазили хората отъ небрежене урока, даденъ въ думитѣ на Христа! Както предупреди ученицитѣ си за разрушението на Йерусалимъ, давайки имъ знакъ за наближаващата гибель, за да могатъ да се избавятъ, така Той е предупредилъ свѣта и за деня на крайното опустошение и имъ е далъ знамение за неговото приближаване, така че всички, които искатъ, могатъ да избѣгнатъ бѫдещия гнѣвъ. Исусъ увѣрява: “Ще бѫдатъ поличби по слънцето и месечината и по звездитѣ, а по земята тѫга у народитѣ”. (Лука 21 : 25 ; Мат. 24 : 29 ; Марко 13 : 24—26; Откр. 6:12—17.) Хората, които видятъ тѣзи предвестници на Неговото идване трѣбва “да знаятъ, че е близо при вратата”. (Мат. 24:33). “И тъй, бѫдете будни” (Марко 13:35), сѫ Неговитѣ думи на предупреждение. Тѣзи, които чуятъ предупрежде-нието, нѣма да бѫдатъ оставени въ тъмнина, та деньтъ да ги постигне неприготвени; но за всички, които не бдятъ, “деньтъ Господенъ ще дойде тъй, както крадецъ ноще”. (1 Сол. 5:2).BC 29.1

Свѣтътъ сега не е по-готовъ да повѣрва въ вестьта за нашето време, отколкото юдеитѣ тогава бѣха готови да приематъ предупреждението на Спасителя относно Йеруса-лимъ. Когато и да дойде, за безбожнитѣ деньтъ Господенъ ще дойде неочаквано. Когато животътъ си върви по неиз-мѣнния си крѫгъ, когато хората сѫ погълнати отъ удо-волствия, работа, търговия и парични сдѣлки; когато рели-гиозни водители величаятъ свѣтовния прогресъ и просвѣта и народътъ се залъгва въ фалшива сигурность — тогава, както срѣднощенъ крадецъ се вмъква въ незащитена кѫща, така внезапна гибель ще връхлети безгрижнитѣ и безбожните, “и нѣма да избѣгнатъ”. (1. Сол. 5:2 — 5).BC 29.2