Loading...
Larger font
Smaller font
Copy
Print
Contents

Великата Борба Между Христа И Сатана

 - Contents
  • Results
  • Related
  • Featured
No results found for: "".
  • Weighted Relevancy
  • Content Sequence
  • Relevancy
  • Earliest First
  • Latest First
    Larger font
    Smaller font
    Copy
    Print
    Contents

    Епизод 4—Валдензитѣ

    Всрѣдъ мрака, обгърналъ земята презъ дългия периодъ на папско господство, свѣтлината на истината не можеше напълно да бѫде изгасена. Въ всѣки вѣкъ е имало свидетели за Бога, хора, които сѫ хранили вѣра въ Христа, като единственъ ходатай между Бога и човѣка, които сѫ ценили Библията като единствено правило на живота и които сѫ освещавали истинската сѫбота. Колко много дължи свѣтътъ на тѣхъ, човѣчеството никога не ще узнае. Тѣ сѫ били изгаряни като еретици, тѣхнитѣ мотиви сѫ бивали упреквани, характерите имъ злословени, писанията имъ унищожавани, изопачавани или обезобразявани. Но тѣ сѫ стояли твърдо и отъ вѣкъ на вѣкъ сѫ подърѫали своята вѣра въ нейната чистота, като свѣто съкровище за бѫдещитѣ поколѣния.BC 48.1

    Историята на Божиитѣ чада презъ вѣковетѣ на мрака, които следваха римското господство, е записана на небето, но въ човѣшкитѣ доклади тя заема малко мѣсто. Освенъ обвиненията на тѣхнитѣ гонители, могатъ да се намѣрятъ съвсемъ малко следи за тѣхното сѫществувание. Политиката на Римъ бѣше, да изличи всѣка следа на несъгласие съ нейнитѣ учения или укази. Тя търсѣше да унищожи всичко еретическо, било то лица, или писания. Изрази на подо-зрение или съмнение въ авторитета на папскитѣ догми бѣха достатъчна причина за отнемане живота на богати и бедни, знатни и прости. Римъ се стремѣше да унищожи всѣки до-кладъ за своята жестокость спрямо разколницитѣ. Папски събори решиха, да се изгарятъ книгитѣ и писанията, които съдържать такива доклади. Преди изнамирането на книго-печатането, книгитѣ бѣха малко на брой и въ форма небла-гоприятна за запазване, затова за римокатолицитѣ не бѣ трудно да изпълнятъ намѣрението си. Никоя църква въ границитѣ на римското владичество не бѣ оставяна задълго необезпокоявана въ използване свободата на съвѣстьта. Едва бѣ спечелило сила, и папството прострѣ рѫцетѣ си, за да смаже всичко, което отказваше да признае неговата власть; и една следъ друга църквитѣ му се подчиниха.BC 48.2

    Въ Великобритания примитивното християнств се бѣ вкоренило твърде рано. Приетото отъ брититѣ въ първото столѣтие евангелие тогава бѣше още непокварено отъ рим-ското вѣроотстѫпничество. Гонението отъ страна на езически императори, което се прострѣ дори до тѣзи отдалечени брѣгове, бѣшe единствената дарба, която първитѣ църкви на Британия получиха отъ Римъ. Много християни, бѣгайки отъ гонение въ Англия, намѣриха прибежище въ Шотландия ; отъ тамъ истината се занесе въ Ирландия. Въ всички тѣзи страни тя бѣ приета съ радость.BC 49.1

    Когато сакситѣ завзеха страната, езичеството спечели властьта. Победителитѣ отказваха да бѫдатъ обучавани отъ своитѣ роби, и християнитѣ бѣxa принудени да се оттеглятъ въ планинитѣ и дивитѣ степи. Но скритата за известно време свѣтлина продължаваше да гори. Единъ вѣкъ покъсно въ Шотландия тя просвѣтна съ блѣсъкъ, който достигна далечни страни. Отъ Ирландия произлѣзоха набожниятъ Колумбъ и неговитѣ съработници, които, събирайки около себе си разпръснатитѣ вѣрующи на усамотения островъ Йона, направиха последния центъръ на своитѣ мисионски трудове. Между тѣзи евангелисти имаше единъ пазитель на сѫботата, и така тази истина бѣ въведена между народа. На Йона бѣ учредено едно училище, отъ което тръгваха мисионери не само за Шотландия и Англия, но и за Германия, Швейцария, а даже и за Италия.BC 49.2

    Римъ, обаче, бѣше впилъ очи въ Британия, и бѣ решилъ да я завладѣе. Въ шестото столѣтие неговитѣ мисионери предприеха покръстването на езичницитѣ-сакси. Тѣ бѣха приети благосклонно отъ гордитѣ варвари и накараха много хиляди да приематъ римската вѣра. Когато дѣлото напредна, папскитѣ водители и тѣхнитѣ новообърнати се срещнаха съ примитивнитѣ християни. Яви се очебиющъ контрастъ. Последнитѣ бѣха прости, смирени и съ библейски характеръ, учение и нрави, докато първитѣ откриваха суевѣрие, блѣсъкъ и надменность, присѫщи на папството. Римскиятъ пратеникъ изискваше тѣзи християнски църкви да признаятъ върховната власть на папството. Брититѣ кротко отвърнаха, че желаятъ да обичатъ всички хора, но че папата не е упълномощенъ за върховенство въ църквата, и че тѣ ще му отдадатъ само такова подчинение, каквото следва да се отдава на всѣки Христовъ последователь. Направени бѣха повторни опити, за да се осигури тѣхното вѣрноподанство къмъ Римъ; но тѣзи смирени християни, очудени отъ гордостьта на римските пратеници, твърдо отговаряха, че не познаватъ другъ господарь, освенъ Христа. Тогазъ се откри истинскиятъ характеръ на папството. Римскиятъ водитель каза: “Ако не искате да приемете братя, които ви носятъ миръ, ще приемете врагове, които ви носятъ война. Ако не желаете да се съедините съ насъ въ показване на сакситѣ пѫтя на живота, ще получите отъ тѣхъ замаха на смъртьта”. (D’Aubigne, “History of the Reformation of the Sixteenth Century”, в. 17, ch. 2.) Това не бѣха празни заплашвания. Война, интрига и измама се употрѣбяваха противъ тѣзи свидетели на библейската вѣра, докато църквитѣ на Британия бѣха унищожавани или принудени да се подчинятъ на папския авторитетъ.BC 49.3

    Въ страни извънъ римското влияние презъ много сто-лѣтия сѫществуваха християнски общества, които останаха почти напълно свободни отъ папската развала. Тѣ бѣха обиколени отъ езичество и бѣха повлияни отъ неговитѣ грѣшки, но все пакъ продължаваха да зачитатъ Библията като единствено правило на вѣрата и подърѫаха твърде много отъ нейнитѣ истини. Тѣзи християни вѣрваха въ вѣч-ностьта на Божия законъ и пазѣха сѫботата споредъ че-твъртата заповѣдь. Подобни църкви съ сѫщата вѣрати прак-тика имаше и въ Централна Африка, а сѫщо и между ар-менцитѣ въ Азия.BC 50.1

    Но между тѣзи, които се противопоставяха на папското узурпаторство, на първо мѣсто стояха валдензитѣ. Тъкмо въ страната, кѫдето папството бѣ разположило трона си, фал-шивостьта и развалата му срещнаха най-голѣма съпротива. Съ столѣтия църквитѣ въ Пиемонтъ подържаха независи-мостьта си, но най-сетне дойде време, когато Римъ реши-телно настоя за тѣхното подчинение. Следъ несполучливи борби противъ тиранията му, водителитѣ на тѣзи църкви неохотно признаха върховенството на силата, предъ която изглеждаше, че цѣлиятъ свѣтъ се прекланяше. Но имаше нѣ-кои, които отказваха да се подчинятъ на авторитета на папа или прелатъ. Те бѣха решени да останатъ вѣрни на Бога, да запазятъ чистотата и простотата на вѣрата си. Настѫпи едно раздѣление. Тѣзи, които се придърѫаха къмъ старата вѣра, сега се оттеглиха; едни, напущайки роднитѣ си Алпи, издигнаха знамето на истината въ чужди страни; други се оттеглиха въ уединенитѣ долинки и скалиститѣ крепости на планинитѣ, за да запазятъ тамъ свободата си да служатъ на Бога.BC 50.2

    Вѣрата, която презъ много столѣтия се пазѣше и учеше отъ валдензитѣ, бѣше въ забележителенъ контрастъ съ ученията, изхождащи отъ Римъ. Тѣхната вѣра се основаваше на написаното слово Божие, вѣрното рѫководство на християнството. Но тѣзи смирени селяни, въ тѣхнитѣ затънтени убѣжища, изключени отъ свѣта, свързани съ ежедневна работа между своитѣ стада и лозя, не отъ само-себе си бѣха достигнали до истината, противоположна на догмите и разкола на вѣроотстѫпническата църква. Тѣхната вѣра не бѣше новоприета. Тѣхното религиозно убѣж- дение бѣше наследство отъ тѣхнитѣ бащи. Tѣ се борѣха за вѣрата на апостолската църква, “вѣрата, еднажъ завинаги предадена на светиитѣ” (Юда 3). Църквата въ пустинята, а не гордата иерархия на трона на голѣмата свѣтовна столица бѣше истинската Христова църква, пазачътъ на съкровищата на истината, които Богъ бѣ говорилъ на народа Си, за да ги даде на свѣта.BC 50.3

    Една отъ главнитѣ причини, които доведоха до отдѣ-лянето на истинската църква отъ Римъ, бѣше и това, че последната мразѣше библейската сѫбота. Както бѣ пред-сказало пророчеството, папската сила потъпка истината. Бо-жиятъ законъ се тъпчеше въ праха, докато човшки традиции и обичаи се възвеличаваха. Църквитѣ, които бѣха подъ властьта на папството, бѣха отъ рано заставени да почитатъ недѣлята като свѣтъ день. Всредъ преодоляващите заблуди и суевѣрия мнозина, дори отъ вѣрния Божий народъ, се бѣха тъй объркали, че докато пазѣха сѫботата, тѣ се въздърѫаха отъ работа и въ недѣля. Но това не задоволи папските водители. Те изискваха не само освещение на недѣлята, но и осквернението на сѫботата. Съ най-остъръ езикъ нападаха тѣ онѣзи, които се осмѣляваха да я почитатъ. Само онзи, който избѣгнѣше отъ силата на Римъ, можеше спокойно да се покорява на Божия законъ.BC 51.1

    Валдензитѣ първи между европейскитѣ народи полу-чиха преводъ на Светитѣ Писания. (Вижъ приложението.) Стотици години преди реформацията тѣ притежаваха Библията въ рѫкописъ на тѣхенъ роденъ езикъ. Тѣ имаха неподправената истина и това ги правѣше специаленъ обектъ на умраза и гонение. Тѣ обявяваха римската църква за падналия Вавилонъ отъ Откровението, и при опасность за живота си възставаха, за да отблъснатъ нейнитѣ заблуждения. Докато подъ натиска на продължителнитѣ гонения, нѣкои се отказаха отъ вѣрата си, малко-по-малко отстѫпвайки отъ нейнитѣ отличителни принципи, други здраво държаха истината. Презъ най-тъмнитѣ вѣкове на вѣроотстѫпниче-ството имаше валдензи, който отказваха римското върхо-венство, отблъсваха поклонението предъ образи, считайки го за идолопоклонство, и пазѣха истинската сѫбота. При най-свирепитѣ бури на опозицията тѣ подържаха вѣрата си. Макаръ бити съ савойски копия и горени на римски клади, тѣ стояха смѣло за Божието слово и Неговата честь.BC 51.2

    Зацъ високитѣ планински крепости, прибѣжища на преследванитѣ и угнетяванитѣ презъ всички вѣкове, валден-зитѣ намираха добри скривалища. Тукъ се подържаше свѣт-лината на истината всрѣдъ мрака на срѣднитѣ вековѣ. Тукъ презъ хиляда години свидетели на истината подържаха старата вѣра.BC 51.3

    Богъ бѣшe приготвилъ за народа си едно светилище на тържествено величие, отговаряще на мощнитѣ истини, които му бѣxa поверени. За тѣзи вѣрни изгнаници планинитѣ бѣxa единъ символъ на непоколебимата правда на Йеова. Валдензитѣ сочеха на децата си къмъ висинитѣ, издигащи се надъ тѣхъ въ неизмѣнно величие, и имъ говоpѣxa за Онзи, у Когото нѣма нито сѣнка на промѣнение и Чието слово е твърдо основано като вѣчнитѣ хълмове. Господь бѣшe затвърдилъ планинитѣ и ги бѣ обкрѫжилъ съ сила ; никоя рѫка, освенъ тази на Безкрайната Сила, не можеше да ги помѣсти отъ местата имъ. По сѫщия на-чинъ бѣ утвърдилъ Той и Своя законъ, основата на Неговото управление на небе и земя. Човѣшката рѫка може да достигне съчовѣцитѣ си и да унищожи живота имъ, но тя тъй малко би могла да изкорени планинитѣ отъ основанията имъ и да ги хвърли въ морето, както да промѣни една заповѣдь отъ закона на Иеова, или да изличи едно отъ обещанията Му къмъ тѣзи, които вършатъ Неговата воля. Въ вѣрностьта си спрямо Неговия законъ Божиитѣ служители трѣбва да бѫдатъ тъй твърди, както непоклатимитѣ планини.BC 52.1

    Планинитѣ, които окрѫжаваха тѣxнитѣ дълбоки долини, бѣxa едно постоянно свидетелство за Божията творческа сила и винаги сигурно уверѣние за Неговата покровителствена грижа. Тѣзи странници се научиха да обичатъ мълчаливитѣ символи на Божието присѫтствие. Никога тѣ не се отдаваха на негодувание поради трудностьта на своята участь, никога не се чувствуваха са ми всрѣдъ планинската самота. Tѣ блaгoдapѣxa на Господа, че имъ е приготвилъ убѣжище отъ гнѣва и жестокостьта на хората. Tѣ се радваха на свободата, да могатъ свободно да Му се молятъ. Често, когато бѣxa гонени отъ своитѣ врагове, крепостьта на тѣзи хълмове имъ указваше сигурна защита. Отъ нѣкоя висока скала тѣ пѣexa хвала на Бога, и римскитѣ войски не можеха да смълчатъ тѣxнитѣ хвалебни пѣсни.BC 52.2

    Чиста, проста и усърдна бѣшe набожностьта на тѣзи Христови последователи. Принципитѣ на истината имъ бѣxa по-ценни отъ кѫщи, земи, приятели, роднини, дори и отъ самия животъ. Tѣ сериозно се стремѣxa да вкоренятъ тѣзи принципи въ сърдцата на младитѣ. Отъ най-ранно детство младежьта бѣ поучавана въ Писанията и бѣ учена да пази свѣто изискванията на Божия законъ. Преписи отъ Библията бѣxa рѣдки, затова нейнитѣ скѫпоценни думи се учеха на изустъ. Мнозина можеха да повторятъ дълги откѫслеци отъ Стария и отъ Новия завети. Мислитѣ за Бога бѣxa свързани съ величествениѣ пейзажи на природата и съ скромнитѣ благословения на ежедневния животъ. Малки деца биваха учени съ благодарность да гледатъ къмъ Бога-даритель на вcѣко благодеяние и утеха.BC 52.3

    Родителитѣ, нѣжни и любвеобилни, бѣxa твърде мѫдри, да не привикватъ децата си къмъ себеугодничество. Предъ тѣхъ стоеше животъ на изпитъ и угнетение, а може би и мѫченическа смърть. Отъ детство тѣ бѣxa възпитавани да понасятъ трудности, да се покоряватъ, но пакъ да мислятъ и действуватъ самостоятелно. Отъ рано тѣ бѣxa научени да носятъ отговорности, да бѫдатъ предпазливи въ говора си и да разбиратъ мѫдростьта на мълчанието. Една неблагоразумна дума, достигнала до ушитѣ на враговетѣ имъ, можеше да застраши живота не само на говорителя, но и на всички негови братя; защото, както вълци преследватъ жертвата си, така враговетѣ на истината преследваха тѣзи, които се осмѣляваха да искатъ религиозна свобода.BC 53.1

    Валдензигѣ бѣxa пожертвували свѣтското си благосъстояние заради истината и съ упорито търпение paбoтѣxa за своя хлѣбъ. Bcѣкo парче обработваема земя между планинитѣ се грижливо използваше; долинитѣ и по-малко плодороднитѣ склонове бѣxa направени плодородни. Икономия и строго себеотрицание съставляваха часть отъ възпитанието, което децата получаваха като единствено наследство. Tѣ бѣxa обучавани, че Богъ е опредѣлилъ живота за едно училище, и че тѣxнитѣ нужди можеха да бѫдатъ удовлетворени само чрезъ личенъ трудъ, предвидливость, грижливость и вѣpa. Този начинъ на възпитание бѣшe труденъ и уморителенъ, но бѣшe здравословенъ, тъкмо това, отъ което чoвѣкъ се нуждае въ своето отпаднало състояние ; той бѣшe училището, което Богъ бѣшe приготвилъ за неговото обучение и развите. Докато младежьта така се приучваше на работа и трудъ, развитието на ума не се небрежеше. Tѣ бѣxa поучавани, че всичкитѣ имъ сили принадлежатъ на Бога, и че всичкитѣ трѣбва да се подобрятъ и развиятъ за Негова служба. Църквитѣ на валдензитѣ по чистотата и простотата си приличаха на апостолската църква. Отблъсвайки върховенството на папа и прелатъ, тѣ държаха Библията като единственъ върховенъ и непогрѣшимъ авторитетъ. Tѣxнитѣ пастори, противно на лордскитѣ свещеници отъ Римъ, следваха примѣpa на своя Учителъ, който дойде “не да Му послужатъ, но да послужи”. Tѣ пacѣxa Божието стадо, водейки го на зелени пасища и при живитѣ източници на свѣтото Му Слово. Далечъ отъ паметницитѣ на човѣшкия блѣсъкъ и гордость, хората се събираха не въ огромни черкви или голѣми катедрали, но подъ сѣнката на планинигѣ, въ алпийскитѣ долини, а въ време на опасность и въ нѣкоя скалиста крепость, за да слушатъ думитѣ на Xpистовитѣ служители. Пастиритѣ не само проповѣдваха евангелието, но посещаваха болнитѣ, обучаваха децата, предупреждаваха заблудилитѣ се и работѣxa, за да изглаждатъ спорове и да въдворяватъ хармония и братска любовь. Въ време на миръ те се подърѫаха отъ доброволнитѣ дарби на народа ; но както Павла, който правѣше шатри, всѣки изучаваше по нѣкой занаятъ или професия, чрезъ които, ако станѣше нужда, да се грижи за прехраната си.BC 53.2

    Пасторитѣ наставляваха младежьта. Докато различнитѣ клонове на общата наука не оставаха пренебрегнати, Библията бѣше главниятъ предметъ за изучаване. Евангелията отъ Матея и Йоана се учеха наизустъ, заедно съ много послания. Младитѣ сѫщо се занимаваха съ преписване на Писанията. Нѣкои рѫкописи съдържаха цѣлата Библия, други само кратки извадки, къмъ които се прибавяха нѣкои кратки обяснения на стиховетѣ отъ тѣзи, които бѣха способни да обясняватъ Писанията. Така бѣха извадени наяве съкровищата на истината, тъй дълго укривани отъ онѣзи, които търсѣха да се възвишаватъ надъ Господа. Чрезъ търпеливъ, неуморенъ трудъ, понѣкога въ дълбоки, тъмни подземия, при свѣтлината на свѣщи, Свещенитѣ Писания се преписваха стихъ по стихъ, глава по глава. Така дѣлото напредваше, откритата Божия воля свѣтѣше като чисто злато ; а колко по-свѣтла, по-ясна, по-мощна бѣ тя поради изпититѣ, понесени заради нея, това можеха да съзнаятъ само онѣзи, които вземаха участие въ това дѣло. Небесни ангели обкрѫжаваха тѣзи вѣрни работници.BC 54.1

    Сатана бѣше накаралъ папскитѣ свещеници и прелати да погребатъ словото на истината подъ сметьта на заблуждения, фалшиво учение и суевѣрие ; но по най-чудесенъ начинъ то бѣ запазено непокварено презъ всички вѣкове на мракъ. То не носѣше отпечатъка на човѣка, но печата на Бога. Хората сѫ били неуморими въ старанията си да помрачатъ ясното, просто значение на Писанията и да ги изложатъ тъй, че сами да си противоречатъ ; но подобно на ковчега надъ бурната бездна, Божието слово се противопоставя на буритѣ, които го заплашватъ съ унищожение. Подобно на скрита подъ повърхностьта мина, богата съ сребърни и златни жилки, чиито богати съкровища се разкриватъ на онѣзи, които копаятъ, Свещенитѣ Писания притежаватъ съкровища на истина, които се откриватъ само на сериозния, смиренъ и молящъ се търсачъ. Господь желаеше Библията да бѫде учебникъ за цѣлото човѣчество, учебникъ въ детство, младость и мѫжество, и да бѫде винаги изучавана. Той даде словото Си на човѣцитѣ като едно откровение на Себе Си. Всѣка различена нова свѣтлина е ново разкритие характера на нейния Авторъ. Изучаването на Писанията е отреденото отъ Бога срѣдство, да доведе хората въ по-тѣсна свръзка съ тѣхния Създатель и да имъ даде по-ясно познание на Неговата воля. То е срѣдството за общение между Бога и човѣка.BC 54.2

    Докато валдензитѣ считаха страха Господенъ като на- чало на мѫдрость, тѣ не бѣха слѣпи за важностьта на свръзката съ свѣта, познанието хората и деятелния животъ за развитието на духа и изострянето на ума. Отъ училищата въ планинитѣ нѣкои младежи биваха изпращани въ учебнитѣ заведения въ градовете на Франция и Италия, кѫдето имаше по-широко поле за учене, мислене и наблюдение, отколкото въ роднитѣ имъ Алпи. Тъй изпратенитѣ младежи бѣха изложени на изкушения, тѣ бѣха свидетели на развратъ и срѣщаха хитритѣ агенти на сатана, искащи да ги впрегнатъ въ най-изкусни заблуди и опасни измами. Но тѣхното възпитание въ детинството имъ ги бѣше подготвило за всичко това.BC 54.3

    Въ училищата, въ които отиваха, тѣ не трѣбваше да се довѣряватъ никому. Дрехитѣ имъ бѣха тъй приготвени, за да укриватъ най-голѣмото имъ съкровище — скѫпи преписи отъ Светото Писание. Тѣхъ, плода на многомесеченъ и годишенъ трудъ, носѣха тѣ съ себе си, и кѫдето имъ бѣ възможно безъ да възбудятъ подозрение, тѣ внимателно поставяха нѣкоя часть отъ тѣзи преписи на пѫтя на онѣзи, чиито сърдца имъ изглеждаха отворени за приемане истината. Още отъ родното огнище валдензитѣ бѣха възпитани за тази цель въ живота ; тѣ разбираха дѣлото си и вѣрно го извършваха. Мнозина въ тѣзи учебни заведения се покайваха въ истинската вѣра и често пѫти нейнитѣ принципи проникваха въ цѣлото училище; въ такива случаи папскитѣ водители, дори при най-усърдно изследване, не можеха да издирятъ източника на тъй наречената ересь.BC 55.1

    Христовиятъ духъ е мисионски духъ. Първиятъ подтикъ на обновеното сърдце е, да доведе и други до Спасителя. Такъвъ бѣше духътъ на валдензитѣ. Тѣ чувствуваха, че Господь изисква отъ тѣхъ повече, отколкото да запазятъ чистата истина въ собственитѣ си църкви ; че на тѣхъ почиваше сериозната отговорность, да просвѣтне свѣтлината имъ между онѣзи, които сѫ въ тъмнина ; чрезъ мощната сила на Божието слово тѣ искаха да счупятъ веригитѣ, които Римъ имъ бѣше наложилъ. Проповѣдницитѣ валдензи бѣха обучавани като мисионери ; всѣки единъ, който смѣташе да встѫпи въ проповѣдничеството, най-напредъ трѣбваше да спечели опитность като евангелистъ. Всеки трѣбваше да служи три години въ нѣкое мисионско поле, преди да поеме грижата за нѣкоя църква въ родината. Тази ра-бота, изискваща въ начало себеотрицание и жертви, бѣше една подходяща подготовка за пасторския животъ въ тѣзи изпитни времена. Младежьта, която се посвещаваше на светата служба, виждаше предъ себе си не изгледъ за земни блага и почести, а единъ животъ на работа и опасности, а може би и мѫченическа смърть. Мисионеритѣ излизаха двама по двама, както Исусъ изпращаше ученицитѣ Си. Съ всѣки младъ обикновено имаше и единъ по-старъ и поопитенъ мѫжъ, който служеше като водитель на младия, даваше му подходящи наставления, на които по-младиятъ трѣбваше да се покорява, и бѣше отговоренъ за неговото обучение. Тѣзи съработници не бѣха винаги заедно, но тѣ се срѣщаха често за молитва и съветъ, укрепвайки се по този начинъ единъ-другъ въ вѣрата. Ако издадѣха цельта на своята мисия, би значило да осигурятъ нейното поражение, затова тѣ грижливо укриваха истинския ѝ характеръ. Всѣки проповѣдникъ имаше нѣкой занаятъ или професия, а мисионеритѣ вършеха дѣлото си подъ булото на свѣтско призвание. Обикновено тѣ избираха това на търговецъ или амбулантенъ продавачъ. “Тѣ носѣха коприни, скѫпоценности и други предмети, които по онова време мѫчно се доставяха и можеха да се набавятъ само отъ далечнитѣ пазари : подъ формата на такива търговци тѣ бѣха добре дошли тамъ, където биха били отблъснати, ако се явѣха открито като мисионери”. (Wylie в. 1, ch. 7.) Презъ всичкото време сърдцата имъ бѣха обърнати къмъ Бога за мѫдрость, да могатъ да представягъ по-ценното отъ злато и сребро съкровище. У себе си тѣ носѣха тайно преписи отъ Библията, било цѣлата или часть отъ нея, и когато се представѣше удобенъ случай, обръщаха внимание на клиентитѣ си върху тѣхъ. Често така се събуждаше интересъ за Божието Слово, а часть отъ преписа биваше радостно оставена на тѣзи, които пожелаваха да я иматъ.BC 55.2

    Работата на тѣзи мисионери започна въ равнинитѣ и до-линитѣ, въ подножието на роднитѣ имъ планини, но се разпрострѣ далечъ задъ тѣзи граници. Боси, въ груби изцапани отъ пѫть дрехи, подобно тѣзи на Учителя, те преминаваха презъ голѣми градове и навлизаха въ отдалечени страни. Навсекѫде разпръсваха тѣ скѫпоценното семе. Църкви изникваха изъ пѫтя имъ, и кръвьта на мѫченицитѣ свидетелствуваше за истината. Божиятъ день ще открие една богата жетва на души, събрана чрезъ трудоветѣ на тѣзи вѣрни мѫже. Тайно и мълчаливо словото Божие си пробиваше пѫть въ християнството и срѣщаше радостенъ приемъ въ домоветѣ и сърдцата на мнозина.BC 56.1

    За валдензитѣ Свещеното Писание бѣше не само докладъ на Божиитѣ постѫпки съ хората въ миналото и изложение на отговорноститѣ и длъжноститѣ въ настоящето, но и едно откриване на опасноститѣ и славата на бѫдещето. Тѣ вѣрваха, че краятъ на всички нѣща не е далече ; и когато изучаваха Библията съ молитва и сълзи, тѣ все по-дълбоко биваха трогвани отъ скѫпоценните ѝ изрази, и схващаха длъжностьта си да занесатъ и на други спасителнитѣ нейни истини. Тѣ виждаха Спасителния планъ ясно откритъ въ светитѣ страници и намираха утеха, на- дежда и миръ чрезъ вѣрата въ Исуса. Когато свѣтлината просвѣтляваше разбирането имъ и ощастливяваше сърдцата имъ, тѣ копнѣеха да разпространятъ лѫчитѣ ѝ върху онѣзи, които бѣха въ мрака на папската заблуда.BC 56.2

    Тѣ виждаха, че подъ рѫководството на папа и свещеници много хора напразно се стараеха да получатъ прощение чрезъ измѫчване тѣлата си за грѣха на своята душа. Поучавани да заслужатъ спасение чрезъ добритѣ си дѣла, тѣ постоянно гледаха на себе си, умоветѣ имъ се занимаваха съ собственото имъ грѣшно състояние, виждаха се изложени на Божия гнѣвъ и измѫчваха душа и тѣло, но пакъ не намираха никакво облекчение. Така добросъвѣстнитѣ души бѣха обвързани чрезъ учението на Римъ. Хиляди изоставяха приятели и роднини, за да прекаратъ живота си въ монастирски килии. Хиляди души напразно търсѣха да успокоятъ съвѣстьта си чрезъ често повтаряни пости и жестоки бичувания, чрезъ цѣлонощни бдения, чрезъ нѣколкочасово колѣничене върху студенитѣ, влажни камъни на своитѣ мрачни жилища, чрезъ дълги пѫтешествия, чрезъ унизителни изповѣди и страшни мѫки. Измѫчвани отъ чувството за грѣха и преследвани отъ страха за Божия от-мъстителенъ гнѣвъ, мнозина страдаха, докато изтощеното тѣло се съсипе, и изчезваха въ гроба безъ лѫчъ на свѣтлина или надежда.BC 57.1

    Валдензитѣ копнѣеха да разчупятъ хлѣба на живота на тѣзи изгладнѣли души, да имъ откриятъ вестьта на миръ въ Божиитѣ обещания и да имъ посочатъ Христа като единствена тѣхна надежда за спасение. Учението, че добри дѣла могатъ да изкупятъ престѫпването на Божия законъ, те считаха за измама. Упованието въ човѣшка заслуга препрѣчваше погледа за безкрайната Христова любовь. Христосъ умрѣ като жертва за човѣка, понеже падналото човѣчество не може да стори нищо, съ което да се препорѫча на Бога. Заслугитѣ на единъ разпнатъ и възкръсналъ Спаситель сѫ основата на християнската вѣра. Зависимостьта на душата отъ Христа е тъй действителна, и свръзката ѝ съ Него трѣбва да бѫде тъй тѣсна, както тази на единъ членъ къмъ тѣлото, както на пръчката къмъ лозата.BC 57.2

    Ученията на папитѣ и свещеницитѣ бѣха накарали хората да гледатъ на Божия, дори и на Христовия характеръ като на строгъ, мраченъ и отвратителенъ. Спасительтъ биваше представенъ тъй безъ съчувствие къмъ падналия човѣкъ, че трѣбваше да се призовава ходатайството на свещеници и свѣтии. Тѣзи, чиито умове бѣха просвѣтени отъ Божието слово, копнѣеха да посочатъ на такива души Исуса като тѣхенъ състрадателенъ, любящъ Спаситель, съ разтворени обятия канящъ всички да дойдатъ при Него съ брем то на грѣха, грижитѣ и безпокойствата си. Тѣ копнѣеха да премахнатъ прѣчкитѣ, които сатана бѣшe натрупалъ, за да не видятъ хората обещанията и да не отиватъ направо при Бога да изповѣдватъ грѣховетѣ си и да получаватъ прощение и миръ.BC 57.3

    Усърдно излагаше валдензкиятъ мисионеръ на изслед-ващитѣ души скѫпитѣ истини на евангелието. Предпазливо изваждаше той внимателно написани части отъ Светото Писание. Негова най-голѣма радость бѣше, да даде надежда на съвѣстната, съкрушена отъ гpѣxa душа, която можеше да види само единъ Богъ на отмъщение, жадуващъ да приложи справедливостьта Си. Съ треперящи устни и просълзени очи, често колѣничилъ, той откриваше на братята си скѫпитѣ обещания, които сѫ единствената надежда на грѣшника. Така свѣтлината на истината проникваше въ много мрачни умове, прогонваше тъмнитѣ облаци, докато въ сърдцето изгрѣеше Слънцето на правдата съ своитѣ цѣлебни лѫчи. Често пѫти се случваше нѣкоя часть отъ Свещеното Писание да бѫде четена по нѣколко пѫти, тъй като слушательтъ желаеше да му я повтарятъ, като да искаше да се увѣри, че е чулъ правилно. Особено усърдно се желаеше повторението на тѣзи думи: “Кръвьта на Исуса Христа, Неговиятъ Синъ, ни очиства отъ всѣки грѣхъ”. (Йоан. 1 : 7.) “Както Мойсей издигна змията въ пустинята, тъй трѣбва да се издигне Синъ Човѣчески, та всѣки, който повѣрва въ Него, да не погине, но да има животъ вѣченъ”. (Йоан. 3 : 14.15.)BC 58.1

    Мнозина виждаха заблужденията въ изискванията на Римъ. Тѣ виждаха, колко напразно е ходатайството на хора или ангели въ полза на грѣшника. Когато истинската свѣтлина освѣтляваше умоветѣ имъ, тѣ извикваха съ радость: “Христосъ е моятъ свещеникъ, кръвьта Му—моя жертва, олтарътъ Му — изповѣдня ! ” Тѣ уповаваха напълно на Христовитѣ заслуги, повтаряйки думитѣ : “Безъ вѣра не е възможно да се угоди Богу”. (Евр. 11:6.) “Подъ небето нѣма друго име, на човѣци дадено, чрезъ което трѣбва да се спасимъ”.BC 58.2

    Увѣрението въ любовьта на единъ спаситель изглеждаше неразбираемо за много отъ тѣзи бедни, съкрушени души. Толкова голѣмо бѣ облекчението, което то имъ донасяше, такъвъ потокъ свѣтлина се изливаше надъ тѣхъ, че тѣ се чувствуваха пренесени на небето. Тѣ довѣрчиво слагаха рѫце въ рѫката на Христа, и нозетѣ имъ биваха закрепени о Вѣчната Скала. Всеки страхъ отъ смъртьта изчезваше. Сега тѣ пожелаваха затвора и кладата, ако съ това можеха да прославятъ името на своя Спаситель.BC 58.3

    Въ тайни мѣста Словото Божие бѣ изваждано и четено понѣкога предъ една душа, другъ пѫть предъ нѣкоя малка група, копнѣеща за свѣтлината на истината. Често по този начинъ се прекарваха цѣли нощи. Възхищението и удив-лението на слушателитѣ бѣше тъй голѣмо, че евангелскиятъ веститель често биваше принуденъ да продължава да чете, докато умътъ можеше да схване спасителнитѣ вести. Често пѫти се изричаха думи като тия: “Ще приеме ли наистина Богъ моята жертва? Ще се усмихнели надъ мене? Ще ме опрости ли Той?” Тогава се прочиташе отговорътъ: “Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Азъ ще ви успокоя”. (Мат. 11 : 28.)BC 58.4

    Вѣрата сграбчваше обещанието и се чуваше радостниятъ отговоръ : ,Нѣма вече дълги странствувания, нѣма вече мъчителни пътешествия до свѣти ковчези и мощи ! Азъ мога да дойда при Исуса такъвъ, какъвто съмъ, грѣшенъ, несвѣтъ, и Той не ще отхвърли разкаятелната ми молитва! Простени сѫ грѣховетѣ ти! Моитѣ, даже моитѣ могатъ да бѫдатъ простени!”BC 59.1

    Вълна на скрита радость изпълняше сърдцето, а името на Исуса биваше прославено чрезъ хвала и благодарность. Тѣзи щастливи души се завръщаха по домоветѣ си, да раз-пространяватъ свѣтлината, да повтарятъ до колкото можеха новата си опитность на другитѣ; да имъ кажатъ, че сѫ намѣрили истинския пѫть на живота. Странна и тържествена сила се криеше въ думитѣ на Свещеното Писание, което говорѣше направо на сърдцата на тѣзи, които копнѣеха за истината. Това бѣше гласъ Божий, и той убеждаваше тѣзи, които слушаха.BC 59.2

    Вестительтъ на истината продължаваше своя пѫть ; но неговото смирение, искреность, ревность и дълбокъ жаръ ставаха предметъ на многократни разговори. Въ много случаи слушателитѣ дори не го питаха, отъ кѫде идва и накѫде отива. Тѣ биваха тъй изумени, най-първо отъ очудване, а после отъ благодарность и радость, че и мисъль не имъ идваше да го разпитватъ. Когато го помолваха да ги посети по домоветѣ имъ, той имъ отговаряше, че трѣбва да посети изгубенитѣ овци на стадото. “Да не би да бѣше той ангелъ отъ небето ?” — питаха се тѣ.BC 59.3

    Въ повечето случаи тѣ никога вече не виждаха вестителя на истината. Той бѣше преминалъ въ други страни, или прекарваше живота си въ нѣкой незнаенъ затворъ, или, може би, коститѣ му се бѣлѣеха на мѣстото, кѫдето бѣха свидетелствували за истината. Но думитѣ, които той бѣше оставилъ, не можеха да бѫдатъ унищожени. Тѣ извършваха дѣлото си въ човѣшкитѣ сърдца ; благословенитѣ резултати отъ тѣхъ ще се откриятъ само въ сѫда.BC 59.4

    Мисионеритѣ-валдензи нападаха царството на сатана, но и силитѣ на тъмнината се издигаха въ по-голѣма бдителность. Князътъ на злото наблюдаваше всѣко старание за напредъка на истината, караше агентитѣ си да се страху- ватъ отъ това. Въ работата на тѣзи смирени пѫтници папскитѣ водители виждаха едно предзнаменование на опасность за своето дѣло. Ако свѣтлината на истината бѫдеше оставена да свѣти безпрепятствено, тя би разпръснала тежкитѣ облаци на заблуждение, които обвиваха народа ; тя би отправила умоветѣ на хората къмъ самия Богъ и евентуално би унищожила върховенството на Римъ.BC 59.5

    Самото сѫществувание на този народъ, който пазѣше вѣрата на първобитната църква, бѣше постоянно свидетелство за римското вѣроотстѫпничество, и затова то възбуждаше най-горчива умраза и гонение. Отказътъ имъ, да се отрекатъ отъ Свещеното Писание, бѣше сѫщо една обида, която Римъ не можеше да търпи. Той реши да ги изличи отъ земята. Сега започнаха най-ужаснитѣ кръстоносни походи срещу Божия народъ въ планинскитѣ му домове. Инквизитори тръгваха по тѣхнитѣ дири, и често се повтаряше нѣкогашниятъ случай, когато невинниятъ Авелъ падна предъ убиеца Каинъ.BC 60.1

    Отново и отново биваха опустошавани плодоноснитѣ имъ полета, помитани жилищата и църквитѣ имъ, така че мѣстото, кѫдето нѣкога бѣха плодороднитѣ полета на единъ невиненъ, трудолюбивъ народъ, сега се обръщаше въ пустиня. Както хищниятъ звѣръ се настървява все повече и повече при вкусване на кръвь, тъй и яростьта на папитѣ се разпалваше съ по-голѣма сила отъ страданията на тѣхнитѣ жертви. Много отъ тѣзи свидетели на чистата вѣра бѣха преследвани изъ планинитѣ и търсени въ долинитѣ, кѫдето тѣ се бѣха скрили, заградени отъ мощни гори и скалисти върхове. Никакво обвинение противъ моралния характеръ на тази осѫдена на смърть класа не можеше да се произнесе. Дори тѣхнитѣ врагове свидетелствуваха, че тѣ сѫ единъ миролюбивъ, тихъ, набоженъ народъ. Голѣмата имъ вина бѣше, че не искаха да служатъ на Господа съобразно папската воля. За това престѫпление тѣ бѣха подхвърляни на всѣкакъвъ позоръ, оскърбления и мѫки, които хората и сатана можеха да измислятъ.BC 60.2

    Когато Римъ реши да изкорени умразната секта, папата издаде едиктъ, съ който ги осѫждаше като еретици и ги предаваше на клане. (Вижъ Приложението.) Тѣ не бѣха обвинявани като ленивци, нечестни и неморални; но бѣше обявявано, че тѣ имали видъ на благочестие и светость, която прелъстявала “овцитѣ на истинското стадо”. Затова папата наредилъ, ако “тази зложелателна и гнусна секта на злонамѣреници отказва да се отрече, да бѫде смазвана, както бива съ отровни змии”. (Wylie, b. 16, ch. 1.) Дали този надутъ властелинъ очакваше нѣкога да срещне повторно тѣзи думи? Дали знаеше той, че тѣ бѣха записани въ небеснитѣ книги, за да го посрещнатъ въ сѫдниядень? “До- колкото сте сторили това на едного отъ тия Мои най-малки братя, — казва Йсусъ,—Менѣ сте Го сторили”. (Мат. 25:40.)BC 60.3

    Този едиктъ призоваваше всички членове на черквата да се присъединятъ въ кръстоноснитѣ походи срешу еретицитѣ. Като насърдчение за участие въ това жестоко дѣло той “освобождаваше отъ всички мѫки и наказания, общи и частни ; освобождаваше всички, които се присъединяваха къмъ кръстоноснитѣ походи, отъ всѣка клетва, която сѫ дали; признаваше за законно правото на собственость върху придобитъ незаконно имогъ и обещаваше прощение на всички грѣхове на тѣзи, които убиятъ нѣкой еретикъ. Той унищожаваше всички контракти, направени въ полза на валдензитѣ, заповѣдваше всички домашни да се откажатъ отъ тѣхъ, забраняваше на всички лица, да имъ даватъ каквато и да е подкрепа, и опълномощяваше всички лица да завзематъ тѣxнитѣ имущества”. (Wylie, b. 16, ch. 1.) Този документъ ясно открива, чий властенъ духъ бѣшe задъ сцената. Чуваше се ревътъ на земя, а не гласътъ на Христа.BC 61.1

    Папскитѣ водители не искаха да преобразятъ характера си споредъ образеца на Божия законъ, но нагласиха единъ образецъ, споредъ както имъ бѣ угодно, и решиха да принуждаватъ всички да се съобразяватъ съ него, понеже така се нравѣше на Римъ. Разиграваха се най-ужаснитѣ трагедии. Покварени и богохулствени свещеници и папи играеха роля, която сатана имъ бѣше опредѣлилъ. Нямаше милость въ тѣхнитѣ сърдца. Сѫщиятъ духъ, който разпна Христа и уби апостолитѣ, духътъ, който тласна Нерона противъ вѣрнитѣ християни въ неговото време, бѣшe на работа, за да очисти земята отъ възлюбенитѣ Божии чада.BC 61.2

    Гоненията, които прекараха презъ много столѣтия тѣзи богобоязливи хора, бѣxa понасяни съ търпение и постоянство, за прослава на тѣхния Избавитель. Въпрѣки кръстоноснитѣ походи противъ тѣхъ и безчовѣчната касапница, на която бѣxa подхвърлени, тѣ продължаваха да разпространяватъ скѫпата истина. Tѣ бѣxa преследвани до смърть, но тѣхната кръвь напояваше пocѣтотo семе, и то не закъснѣ да даде плодъ. Така валдензитѣ свидетелствуваха за Бога, столѣтия преди раждането на Лютера. Разпръснати въ различни страни, тѣ cѣexa семената на реформацията, която започна въ времето на Виклифа, разпространи се надлъжъ и наширъ въ днитѣ на Лютера и трѣбваше да бѫде продължена въ последното време отъ тѣзи, които сѫ готови да претърпятъ всичко “заради словото Божие и заради свидетелството Исусъ Христово” (Откр. 1 : 9).BC 61.3

    Larger font
    Smaller font
    Copy
    Print
    Contents