С откриване на сезона за мореплаване стотникът и неговите затворници се отправиха към Рим. Един александрийски кораб на име “Близнаците” бе презимувал в Малта и пътуваше на запад, и пътниците се прехвърлиха на него. Макар и за известно време отложено поради насрещен вятър, пътуването мина без произшествия и корабът хвърли котва в красивото пристанище Потиоли на Италийския бряг.Дa 174.1

Тук имаше малко християни, които помолиха апостола да остане с тях седем дни — привилегия, която стотникът му предостави с удоволствие. Откакто бяха получили посланието на Павел до римляните, християните в Италия чакаха с нетърпение посещението му. Не бяха допускали да го посрещнат като затворник, но страданията му само го правеха по-скъп в очите им. Разстоянието между Потиоли и Рим беше 140 мили и тъй като пристанището беше в постоянна връзка със столицата, римските християни научиха за пристигането на Павел и някои от тях тръгнаха да го поздравят.Дa 174.2

На осмия ден след акостирането стотникът и неговите затворници се запътиха към Рим. Юлий с радост разрешаваше на апостола всяко предпочитание, което беше в неговата власт, но не можеше да промени положението му на затворник, нито да го освободи от веригата, свързваща го с неговия страж войник. С натежало сърце чакаше Павел своето желано посещение в столицата на света. Колко различни от очакванията бяха сега обстоятелствата! Как окован и обезправен щеше да проповядва евангелието? Надеждите му да спечели много души за истината в Рим изглеждаха обречени на провал.Дa 174.3

Най-накрая пътниците стигнаха Апиевия форум на 40 мили от Рим. Като си пробиваха път през тълпите, които се бяха събрали на голямото тържище, посивелият старец, окован с група закоравели престъпници, бе посрещнат с присмех и мнозина го сочеха с груб подигравателен жест.Дa 174.4

Изведнъж се чу вик на радост. Един мъж от тълпата изтича и прегърна затворника с радостни сълзи като дългоочакван баща. Отново и отново се повтори тази сцена и с очи, пълни с очакване и надежда, мнозина разпознаха в окования човека, който им бе говорил словото на живота в Коринт, Филипи и Ефес.Дa 174.5

Когато учениците се насъбраха с разпалени сърца около своя баща в евангелието, цялата група се принуди да спре. Войниците бързаха, но не им даваше сърце да прекъснат щастливата среща, защото и те се бяха научили да уважават и ценят своя затворник. В това измъчено, уморено лице учениците виждаха отразен образът на Христос. Те увериха Павел, че не са го забравили, нито са престанали да го обичат и че са му задължени за радостната надежда, която дава сила на живота им и мир с Бога. В пламенната си любов искаха, ако можеха да имат тази привилегия, да го носят на рамене по целия път през града.Дa 174.6

Малцина осъзнават значението на думите за срещата на Павел с братята си, казани от Лука: “благодари на Бога и се ободри”. Заобиколен от плачещите и съчувстващи му вярващи, които не се засрамиха от неговите окови, апостолът възхвали Бога на висок глас. Облакът тъга, потискащ духа му, бе разнесен. Християнският му живот бе низ от тежки изпитания, страдания и разочарования, но в този час той се чувстваше възнаграден щедро. С по-твърда стъпка и с радостно сърце продължи пътя си. Не се оплакваше от миналото, нито се боеше за бъдещето. Окови и беди го очакваха - знаеше това, но знаеше също, че задачата му бе да освобождава души от безкрайно по-ужасно робство и се радваше на страданията, които понасяше заради Исус.Дa 175.1

В Рим стотникът Юлий предаде затворниците си на капитана на императорската гвардия. Добрият му доклад за Павел заедно с писмото от Фест помогнаха главният капитан да гледа на апостола с добро око и, вместо да го хвърли в затвора, му позволи да живее в наета къща. Макар все още постоянно окован за войника, апостолът имаше свободата да приема своите приятели и да работи за напредъка на Христовото дело.Дa 175.2

Доста евреи, изгонени от Рим преди няколко години, бяха получили правото да се върнат, така че сега той намери там много от тях. Най-напред реши да им представи своя живот и делото си, преди враговете му да имат възможност да ги настроят против него. Затова три дни след пристигането си в Рим извика по-главните между тях и просто и без заобикалки им разкри защо бе дошъл в Рим като затворник.Дa 175.3

“Братя — каза той, — без да съм сторил аз нещо против народа ни или против бащините обичаи, пак от Ерусалим ме предадоха вързан в ръцете на римляните, които, като ме изпитаха, щяха да ме пуснат, защото в мене нямаше нищо достойно за смърт. Но понеже юдеите се възпротивиха на това, принудих се да се отнеса до кесаря, а не че имах да обвиня в нещо народа си. По тая причина, прочее, ви повиках, за да ви видя и да ви поговоря, защото заради това, за което Израил се надява, съм вързан с тая верига.”Дa 175.4

Павел не каза нищо за изтърпяното от евреите унижение или за многобройните им заговори да го убият. Думите му бяха белязани с предпазливост и любезност. Не се стараеше да спечели внимание или симпатия, а да защити истината и да издигне честта на евангелието.Дa 175.5

Слушателите му отговориха, че не са получавали обвинения срещу него в писма и че никой от евреите не е идвал в Рим, за да го обвини в каквото и да е престъпление. Изразиха силно желание лично да чуят причините за вярата му в Христос. “Но желаем да чуем от тебе какво мислиш, защото ни е известно, че навсякъде говорят против това учение” — казаха те.Дa 175.6

И понеже всички желаеха това, Павел им каза да определят един ден, когато да им представи истините на евангелието. В посоченото време се събраха мнозина и “от сутринта до вечерта той им излагаше с доказателства Божието царство и ги уверяваше за Исуса и от Мойсеевия закон, и от пророците”. Сподели собственото си преживяване и им представи аргументите от старозаветните писания с простота, искреност и сила.Дa 175.7

Апостолът показа, че религията не се състои от ритуали и церемонии, вярвания и теории. Ако беше така, естественият човек можеше да я разбере чрез изследване, както разбира светските неща. Учеше ги, че религията е практическа, спасителна сила, принцип, произхождащ изцяло от Бога, лична опитност в Божията сила, обновяваща душата.Дa 175.8

Той изтъкна, как Мойсей отдавна бе посочил на Израил Христос като пророк, Когото те трябваше да слушат. Как всички пророци бяха свидетелствали за Него като Божие велико лекарство за греха — Безгрешният, Който трябваше да понесе греховете на виновните. Не ги укори, че спазват форми и церемонии, а им показа, че докато поддържат ритуалната служба с голяма точност, отхвърлят Символизирания от цялата тази система.Дa 176.1

Павел заяви, че в своето състояние на необърнат във вярата бе познавал Христос, но не лично, а просто чрез представата, която и той като другите е имал за характера и делото на бъдещия Месия. Отхвърлил бе Исус от Назарет като измамник, защото не отговаряше на представите му, но сега възгледът му за Христос и за Неговата мисия бе по-духовен и издигнат. Апостолът потвърди, че не им представя Христос по плът. Ирод бе видял Христос в дните на Неговия живот сред хората. Анна също Го бе видял. Пилат, свещениците и управителите го бяха видели, римските войници също, но те не бяха погледнали към Него с очите на вярата, не бяха го познали като прославения Изкупител. Да се схване Христос чрез вяра, да се получи духовно знание за Него, се изискваше нещо повече от личното познанство с Него, когато бе на земята. Общуването с Христос, на което Павел се радваше, беше по-непосредствено, по-трайно от едно обикновено земно и човешко общуване.Дa 176.2

Когато Павел говореше за онова, което знае, и свидетелстваше как бе видял Исус от Назарет — надеждата на Израиля, искрено търсещите истината се убеждаваха. В някои умове се създаде впечатление, което никога вече не се изтри, но други упорито отказаха да приемат ясното свидетелство на писанията, макар и представени от човека особено просветлен от Светия Дух. Те не можаха да се противопоставят на аргументите му, но отказаха да приемат неговите заключения.Дa 176.3

Много месеци изминаха, откакто Павел бе пристигнал в Рим, преди евреите от Ерусалим да дойдат лично, за да представят обвиненията си срещу затворника. Няколко пъти все не успяваха да изпълнят намеренията си и сега, когато Павел щеше да бъде изправен пред най-висшия съд в Римската империя, не желаеха да рискуват да бъдат победени отново. Лисий, Феликс, Фест и Агрипа единодушно бяха заявили своята вяра в неговата невинност. Враговете му можеха да се надяват на успех, само ако се опитаха да повлияят на императора в своя полза. Отлагайки, решиха да спечелят време, за да усъвършенстват и завършат плановете си. И така, изчакаха малко, преди да предявят лично своите обвинения срещу апостола.Дa 176.4

Според Божия промисъл това отлагане доведе до по-нататъшно разпространяване на евангелието. Водени от благосклонността си, тези, които пазеха Павел, му позволиха да живее в удобна къща, където можеше да се среща свободно със своите приятели и всеки ден да излага истината на идващите да го слушат. Така в продължение на две години той не прекъсна своя труд, “като проповядваше Божието царство и с пълно дръзновение поучаваше за Господа Исуса Христа, без да му забранява някой”.Дa 176.5

През това време не забрави църквите, които бе установил на много места. Осъзнавайки опасностите, заплашващи обърнатите към новата вяра, апостолът се опита, доколкото му бе възможно, да задоволи техните нужди чрез писма с предупреждения и практически наставления. И от Рим изпрати посветени работници да се трудят не само за тези църкви, но и в полета, които сам не бе посещавал. Те, като мъдри пастири, укрепиха делото, толкова добре започнато от Павел, осведомяван за състоянието и опасностите пред църквите чрез постоянна връзка с тях, той можа да приложи мъдро наставничество над всички.Дa 176.6

Така, макар и видимо да бе откъснат от активна дейност, апостолът упражни по-обширно и по-трайно влияние отколкото, ако бе свободен да работи сред църквите, както в миналите години. Като затворник за Господа той въздействаше силно върху чувствата на братята си. Думите му, написани от човек в окови заради Христос, привличаха по-голямо внимание и уважение, отколкото, ако лично бе отишъл сред тях. Докато беше между тях, вярващите не осъзнаваха колко тежко бреме е поел той. Досега си имаха извинение да не носят отговорности поради това, че им липсваше неговата мъдрост, такт и неуморна енергия, но сега, когато бяха оставени в своята неопитност да научат пренебрегнатите уроци, оцениха предупрежденията, съветите и наставленията му, както не биха ги оценили, ако беше сред тях лично. И като научиха за куража и вярата му по време на дългото затворничество, бяха подтикнати към по-голяма вярност и усърдие в Христовото дело.Дa 177.1

Сред помощниците на Павел в Рим бяха мнозина от неговите предишни сътрудници и приятели. Лука — обичаният лекар, който го бе придружил в пътуването към Ерусалим, по време на двегодишното затворничество в Кесария и в опасното пътуване към Рим, беше още с него. Тимотей също го утешаваше. Тихик, “любезният брат и верен служител и съработник в Господа”, стоя благородно до апостола. Димас и Марко бяха също с него. Аристарх и Епафрас бяха негови “съпленници” (Кол. 4:7-14).Дa 177.2

Християнската опитност на Марко се бе задълбочила в сравнение с първите години, когато бе приел вярата. Тъй като бе изследвал по-отблизо живота и смъртта на Христос, той бе придобил по-ясни възгледи за мисията на Спасителя, за тежките Му изпитания и борби. Четейки в белезите на Христовите ръце и нозе знаците на Неговата служба за човечеството и за обхвата, до който стига себеотрицанието за спасяване на изгубените и погиващите, Марко с желание последва Господа в пътя на саможертвата. Сега, като споделяше съдбата на затворника Павел, той разбра по-добре отпреди, че е безкрайна печалба да спечелиш Христос, а безкрайна загуба — да спечелиш света и да загубиш душата си, за чието изкупление е пролята Христовата кръв. Сред сурови изпитания и противопоставяне Марко устоя неотклонно като мъдър и обичан помощник на апостола.Дa 177.3

Димас, останал твърд за известно време, по-късно изостави Христовото дело. Споменавайки за това, Павел пише: “...Димас ме остави, като обикна сегашния свят” (2 Тим. 4:10). Той замени високия и благороден идеал със светска печалба. Колко късогледа размяна! Притежавайки само светски блага или почест, Димас наистина беше беден, колкото и да беше горд със себе си. А Марко, като избра да пострада заради Христос, придоби вечни богатства и бе смятан от небето за наследник на Бога и сънаследник с Неговия Син.Дa 177.4

Между онези, които предадоха сърцата си на Господа в резултат от труда на Павел в Рим, бе и Онисим — езически роб. Той бе измамил господаря си Филимон — християнски вярващ в Колос, и бе избягал в Рим. Със своето добро сърце Павел се опита да утеши бедния, нещастен и прокълнат беглец и да осветли със светлината на истината неговия затъмнен ум. Онисим послуша думите на живота, призна греха си и се обърна към християнската вяра.Дa 177.5

Той стана скъп на Павел със своето благочестие и искреност, както и с нежната си грижа за удобствата на апостола, и с пламенността си за разпространяване на евангелието. Павел видя в неговия характер такива черти, които щяха да го направят успешен помощник в мисионската работа и го посъветва да се върне без отлагане при Филимон, да поиска прощението му и да планира бъдещето си. Апостолът обеща да отговаря лично за сумата, която Онисим бе откраднал от Филимон. Като се готвеше да изпрати Тихик с писма до различни църкви в Мала Азия, той изпрати Онисим да го придружи. Тежко бе изпитанието на този слуга да се предаде на своя господар, когото бе ощетил, но като истински новоповярвал не се отдръпна от това задължение.Дa 177.6

Павел изпрати по Онисим писмото до Филимон, в което със своя обичаен такт и доброта защити покаялия се роб и изрази желание да се ползва от услугите му и в бъдеще. Писмото започва с вълнуващ поздрав към Филимон като приятел и сътрудник:Дa 178.1

“Благодат и мир да бъде на вас от Бога, нашия Отец, и Господа Исуса Христа. Винаги благодаря на моя Бог, когато те споменавам в молитвите си, като слушам за твоята любов и за вярата, която имаш към Господа Исуса...” Апостолът напомни на Филимон, че всяко добро намерение и черта на характера, които той притежава, се дължат на Христовата благодат. Това единствено го отличава от престъпниците и грешните. Същата благодат може и от долния престъпник да направи Божие чадо - полезен сътрудник в евангелието.Дa 178.2

Павел можеше да призове Филимон към неговата християнска длъжност, но избра по-скоро езика на умоляването: “Аз, прочее, който съм Павел старец, а сега и затворник за Христа Исуса, ти се моля за моето чадо Онисима, когото родих в оковите си, който беше някога безполезен на тебе, а сега полезен и на тебе, и на мене”.Дa 178.3

Апостолът помоли Филимон, имайки предвид обръщането на Онисим във вярата, да го приеме като свое чадо и да прояви такава любезност, че робът да остане с бившия си господар “не вече като слуга, но повече от слуга, като брат, особено възлюбен...” (Филимон 16). Той изрази желанието си да задържи Онисим да му служи в неговите окови, както самият Филимон би направил, но искаше това да стане, след като Филимон сам се съгласи да освободи роба.Дa 178.4

Апостолът добре познаваше жестокостта, с която господарите се отнасяха към робите си. Знаеше, че и Филимон бе много разярен поради поведението на своя слуга. Опита се така да му пише, че да събуди най-дълбоките и най-благородните му чувства като християнин. С приемането на Христос Онисим бе станал брат във вярата и каквото и да е наложеното му наказание, то би подействало на Павел като наложено на самия него.Дa 178.5

Павел доброволно предложи да поеме дълга на Онисим, за да спести на виновния позора от наказанието и да му даде възможност отново да се радва на привилегията, която бе загубил. “...ако ме считаш за съдружник, приеми него като мене — писа той на Филимон. — И ако те е в нещо онеправдал или ти дължи нещо, мини това на моя сметка. Аз, Павел, пиша това с ръката си: Аз ще платя...”Дa 178.6

Колко подходяща илюстрация за любовта на Христос към каещия се грешник! Служителят, ощетил своя господар, нямаше с какво да възстанови загубата.Дa 178.7

Грешникът, откраднал от Бога години на служба, няма средства да покрие дълга си. Исус застава между него и Бога, казвайки: “Аз ще платя дълга. Нека грешникът бъде пожален; Аз ще страдам вместо него”.Дa 178.8

След като предложи да поеме дълга на Онисим, Павел напомни на Филимон колко много му дължеше самият той. Дължеше му и себе си, тъй като Бог използва Павел като инструмент за неговото обръщане във вярата. И тогава деликатно и сериозно помоли Филимон, освежавал със своята щедрост светиите, да освежи и духа на апостола, като му даде този случай на радост. “Уверен в твоята послушност, — добави той, — аз ти пиша и зная, че ще сториш и повече, отколкото ти казвам.”Дa 178.9

Писмото на Павел до Филимон разкрива влиянието на евангелието върху връзката между господар и слуга. Робството бе установена институция по време на Римската империя и в църквите, за които работеше Павел, имаше и господари, и роби. В градовете, където робите често превъзхождаха броя на свободното население, действаха строги и жестоки закони, спазвани от необходимостта робите да бъдат държани в подчинение. Един богат римлянин често притежаваше стотици роби от всякакъв ранг, нация или занятие. Имайки пълен контрол върху душите и телата на тези безпомощни същества, той можеше да ги подлага на каквито си иска страдания. Ако някой от тях при самоотбрана се опиташе да вдигне ръка срещу своя собственик, цялото семейство на оскърбителя можеше да бъде пожертвано безчовечно. И най-малката грешка, простъпка или недобросъвестност често се наказваха безмилостно.Дa 179.1

Някои господари бяха по-хуманни от други и много внимателни към своите слуги. Но огромното множество от богатите и благородните се отдаваха без ограничения на наслаждения на страстите и апетита си и правеха своите роби окаяни жертви на капризите и тиранията си. Цялата система водеше към безнадеждно деградиране.Дa 179.2

Задачата на апостола не бе да преобърне произволно или внезапно установения ред в обществото. Ако се бе опитал да направи това, би попречил на успеха на евангелието. Той проповядваше принципи, които удряха в самата основа на робството и които, ако бяха приложени в живота, със сигурност биха подкопали цялата система. “Гдето е Господният Дух, там е свобода” (2 Кор. 3:17) — заяви той. Когато повярваше, робът ставаше член на Христовото тяло и като такъв трябваше да бъде обичан и да се отнасят към него като към брат, сънаследник със своя господар на благословенията от Бога и на привилегиите на евангелието. От друга страна, слугите трябваше да изпълняват своите задължения “не... само пред очи като човекоугодници, но като Христови слуги, изпълнявайте от душа Божията воля” (Ефес. 6:6).Дa 179.3

Християнството прави здрава връзката на единство между господар и слуга, крал и подчинен, евангелския служител и деградиралия грешник, намерил в Христос очистване от греха. Те са измити със същата кръв, оживени са чрез същия Дух и са приготвени да бъдат едно в Исус Христос.Дa 179.4

42— ПЪТУВАНЕ И КОРАБОКРУШЕНИЕ

44— ДОМЪТ НА ЦЕЗАРЯ