50— ОСЪДЕН НА СМЪРТ

По време на процеса Нерон бе така силно поразен от влиянието на Павловите думи, че отложи решението на делото, като нито освободи, нито осъди обвиняемия Божи служител. Но злобата на императора срещу апостола се възвърна скоро. Озверен от неспособността си да възпре разпространяването на християнската религия дори в императорския дом, той реши, щом се яви удобен повод, да го предаде на смърт. Не след дълго Нерон се произнесе с решение, което осъждаше Павел на мъченическа смърт. Понеже като римски гражданин не можеше да бъде подложен на мъчения, присъдата бе обезглавяване.Дa 198.6

Павел бе отведен тайно до мястото на екзекуцията. На малко зрители бе позволено да присъстват, тъй като преследвачите му, обезпокоени от разпространяването на влиянието му, се бояха, че при гледката на неговата смърт християнството ще спечели нови вярващи. Но дори закоравелите войници, които го придружаваха, слушаха думите му и с удивление го виждаха бодър и дори радостен пред лицето на смъртта. Неговият дух на прощение към убийците и неговото непоклатимо доверие в Христос до последния миг послужи на свидетелите на мъченичеството му като благоухание от живот към живот. Не един от тях прие Спасителя, за Когото проповядваше Павел и не след дълго смело запечатаха вярата си със своята кръв.Дa 199.1

До последния си час животът на Павел свидетелстваше за истинността на думите му към коринтяните: “Понеже Бог, Който е казал на светлината да изгрее из тъмнината, Той е, Който е огрял в сърцата ни, за да се просвети светът с познаването на Божията слава в лицето Исус Христово. А ние имаме това съкровище в пръстни съдове, за да се види, че превъзходната сила е от Бога, а не от нас. Угнетявани сме отвсякъде, но не сме утеснени; в недоумение сме, но не до отчаяние; гонени сме, но не оставени; повалени сме, но не погубени. Всякога носим на тялото си убиването на Господа Исуса, за да се яви на тялото ни и животът на Исус” (2 Кор. 4:6-10). Той не разчиташе на себе си, но на присъствието и действието на Божествения Дух, който изпълваше душата му и подчиняваше всяка мисъл на Христовата воля. Пророкът заявява: “Ще опазиш в съвършен мир непоколебимия ум, защото на Тебе се уповава” (Исая 26:3). Произхождащият от небето мир, изразен на Павловото лице, спечели много души за евангелието.Дa 199.2

Павел носеше в себе си атмосферата на небето. Всички, които общуваха с него, чувстваха влиянието от общуването му с Христос. Фактът, че собственият му живот бе пример за проповядваната истина, дава убедителна сила на неговото проповядване. В това е силата на истината. Непреднамереното, несъзнателно влияние на святия живот е най-убедителната проповед, която може да бъде дадена в полза на християнството. Аргументът, дори и неоспорим, може да предизвика само съпротива, но благочестивият пример има сила, на която е съвършено невъзможно да се устои.Дa 199.3

Апостолът забрави за наближаващите страдания поради грижата за оставащите да се справят с предразсъдъка, омразата и преследването. Опита се да утвърди малкото християни, придружили го до мястото на екзекуцията и да им вдъхне кураж, като повтаряше обещанията, дадени на преследваните заради правдата. Увери ги, че нищо от онова, което Господ е говорил за Своите изпитвани и верни деца няма да пропадне. Те можеше да прекарат кратко време в трудности чрез многобройни и тежки изпитания. Щяха да им липсват светски удобства, но можеха да ободряват сърцата си с уверението за Божията вярност, казвайки: “...зная в Кого съм повярвал и съм уверен, че Той е силен да опази до оня ден онова, което съм му поверил” (2 Тим. 1:12). Скоро нощта на тежкото изпитание и на страданието щеше да свърши и да разсъмне радостното утро на мир и съвършен ден.Дa 199.4

Апостолът се взираше във великото отвъдно не с несигурност и ужас, а с радостна надежда и изпълнен с очакване. Заставайки на мястото на мъченичеството, той не вижда меча на екзекутора, нито земята, която така скоро ще попие кръвта му. Той гледа през спокойното синьо небе към оня слънчев ден пред трона на Вечния.Дa 199.5

Този човек на вярата вижда стълбата от видението на Яков, представяща Христос, свързващ земята с небето, ограничения човек с безкрайния Бог. Неговата вяра се засилва, като си спомня как патриарсите и пророците се уповаваха на Този, Който е негова подкрепа и утеха и за Когото отдава живота си. От тези свети мъже, предавали от век на век свидетелството за своята вяра, той чува уверението, че Бог е истинен. Неговите другари апостоли, които, проповядвайки евангелието на Христос, тръгнаха и срещнаха религиозен фанатизъм, езическо суеверие, преследване и презрение, които не смятаха живота си за толкова скъп, че да не могат да издигнат високо светлината на кръста сред тъмните лабиринти на неверието. Тях той чу да свидетелстват за Исус като за Божи Син и Спасител на света. От мъчения, клади, затвори, дупки и пещери на земята до ушите му достигна триумфиращият вик на мъчениците. Чу свидетелството на верните души, които макар и измъчени, притеснени носят безстрашно тържественото свидетелство за вярата си, заявявайки: “...зная в Кого съм повярвал...” Отдалите живота си за вярата, заявяват на света, че Този, на Когото са се доверили, може да спасява докрай.Дa 200.1

Откупен с Христовата жертва, очистен от грях с Неговата кръв и облечен с Неговата правда, Павел имаше увереността, че душата му е скъпоценна в очите на Изкупителя, животът му - скрит с Христос в Бога. Той е убеден, че Онзи, Който е победил смъртта, е способен да опази повереното нему. Умът му се хваща за обещанието на Спасителя, че ще го възкреси в последния ден (по Йоан 6:40). Тези мисли и надежди имат за център второто идване на неговия Бог. И когато мечът на палача посяга и сенките на смъртта се събират около мъченика, възниква неговата последна мисъл, каквато ще бъде и първата му във великото събуждане — да срещне Дарителя на живота, който ще го поздрави с радостта на блажените.Дa 200.2

Много векове са минали, откакто възрастният Павел проля кръвта си като свидетел за Божието слово и за Исус Христос. Никоя вярна ръка не записа за бъдещите поколения последните сцени от живота на този свят човек, но Вдъхновението е запазило за нас неговото предсмъртно завещание. Като тръба отеква то през вековете, за да вдъхва кураж на хиляди свидетели за Христос и да събужда в хиляди, изпълнени със скръб, сърца ехото на неговата победна радост: “Защото аз вече ставам принос и времето на отиването ми настава. Аз се подвизах в доброто войнстване, попрището свърших, вярата опазих. Отсега нататък се пази за мене венецът (правдата), който Господ, праведният Съдия, ще ми въздаде в оня ден и не само на мене, но и на всички, които са обикнали Неговото явление” (2 Тим. 4:6-8).Дa 200.3