Loading...
Larger font
Smaller font
Copy
Print
Contents

Притчи Христови

 - Contents
  • Results
  • Related
  • Featured
No results found for: "".
  • Weighted Relevancy
  • Content Sequence
  • Relevancy
  • Earliest First
  • Latest First
    Larger font
    Smaller font
    Copy
    Print
    Contents

    Глава 28—НАГРАДАТА НА БЛАГОДАТТА

    (Матей 19:16-30; 20:1-16; Марк 10:17-31; Лука 18:18-30)

    Евреите почти са забравили истината за Божията безвъзмездна благодат. Равините поучават, че Божието благословение трябва да се заслужи. Надяват се да придобият наградата на праведните чрез собствените си дела. Така поколението им е подбудено от алчен и покварен дух. Дори Христовите ученици не са напълно освободени от него и Спасителят се възползва от всяка възможност, за да им посочи грешката. И точно преди да даде притчата за работниците, се случва събитие, което Му позволява да изложи праведните принципи. ПХ 188.1

    Както си върви по пътя, тичешком отива при Него млад началник и коленичейки, почтително Го поздравява. “Учителю благи - каза той, - какво да сторя, за да наследя вечен живот?” ПХ 188.2

    Господарят смята Христос само за почитан равин, не разпознава в Него Божия Син. Спасителят казва: “Защо Ме наричаш благ? Никой не е благ освен един Бог”. По каква причина Ме наричаш добър? Единствен Бог е добър. Ако Ме признаваш за такъв, трябва да Ме приемеш и като Негов Син и Негов представител. ПХ 188.3

    “Ако искаш да влезеш в живота - допълва Той, - пази заповедите”. Характерът на Бога е изразен в Неговия закон; и за да бъдеш в хармония с Бога, принципите на Неговия закон трябва да бъдат основата на всяко твое действие. ПХ 188.4

    Христос не подценява изискванията на закона. С непогрешими думи Той поставя послушанието спрямо него като условие за вечен живот - същото условие, което се изисква от Адам преди грехопадението му. Сега Господ очаква от човека не по-малко, отколкото от хората в Рая - съвършено послушание, неопетнена правда. Изискването под завета на благодатта е точно с такъв обхват, с какъвто е и създаденото в Едем изискване - хармония с Божия закон, който е свят, праведен и добър. ПХ 188.5

    На думите “пази заповедите” младият човек пита кои. Той предполага, че става дума за церемониална наредба, но Христос говори за закона, даден на Синай. Споменава няколко заповеди от втората част на Декалога, после обобщава всички в правилото: “Обичай ближния си, както себе си”. ПХ 188.6

    Младежът отговаря без колебание: “Всичко това съм опазил от младостта си; какво още не ми достига?” Неговото разбиране за закона е външно и повърхностно. Изхождайки от човешка гледна точка, той е изградил неопетнен характер. Външният му живот до голяма степен е лишен от вина; той действително е убеден, че послушанието му е съвършено. Но тайно се опасява че не всичко между неговата душа и Бога е наред. Това го кара да пита: “Какво още не ми достига?” “Ако искаш да бъдеш съвършен - казва Христос, - иди, продай имота си и дай на сиромасите, и ще имаш съкровище на небесата; дойди и Ме следвай. Но момъкът, като чу тая дума, отиде си наскърбен, защото беше човек с много имот.”ПХ 188.7

    Себелюбивият човек нарушава закона. Ето това Исус желае да разкрие на младия човек и затова го подлага на изпит, който ще изяви себичността на неговото сърце. Показва му болното място в характера. Но младият мъж не желае по-нататъшно просветление. В душата си подхранва идол; светът е неговият бог. Твърди, че е опазил заповедите, но му липсва принципът, който е самият дух и живот на всички тях. Той не притежава истинска любов нито към Бога, нито към човека. А само тя би го направила годен да влезе в небесното царство. С любовта към себе си и към светската печалба е извън хармонията на небесните принципи. ПХ 189.1

    Когато този млад началник идва при Исус, неговата искреност и усърдие спечелват сърцето на Спасителя. Той “като видя, го възлюби”. Съзря в него човек, който може да служи като проповедник на правдата. Щеше да приеме този надарен и благороден млад мъж така охотно, както приема последвалите го бедни рибари. Ако младият мъж бе посветил способностите си на делото за спасение на човешки души, можеше да стане усърден и благоуспяващ работник за Христос. ПХ 189.2

    Но първо трябва да приеме условията на ученичеството. Трябва безрезервно да се отдаде на Бога. При призива на Спасителя Йоан, Петър, Матей и другарите им “оставиха всичко, станаха и тръгнаха след Него” (Лука 5:28). Същото посвещение се изисква и от този началник. И в това Христос не повелява по-голяма жертва, отколкото сам прави. “Богат като бе, за вас стана сиромах, за да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия” (2 Кор. 8:9). Младият трябва само да следва пътя, по който Христос го води. ПХ 189.3

    Исус го поглежда и копнее за душата му. Жадува да го изпрати като вестител за благословение на хората. В замяна на онова, което изискваше от него, му предлага привилегията да общуват помежду си. “Следвай Ме”, казва Той. Тази привилегия е приета с голяма радост от Петър, Яков и Йоан. Младият началник гледа на Христос с възхищение. Сърцето му е привлечено от Спасителя. Но не е готов да приеме принципа Му за саможертвата. Предпочита богатството си пред Исус. Желае вечен живот, но не иска да приеме в душата онази несебелюбива любов, която единствена е живот. С наскърбено сърце се отвръща от Христос. ПХ 189.4

    Когато младият мъж си тръгва, Исус казва на учениците Си: “Мъчно ще влезе богат в небесното царство”. Думите Му учудват учениците. Те са поучавани да гледат на богатите като на любимци на небето. Те самите се надяват да получат светска власт и богатства в царството на Месия. Ако богатите трябва да се провалят при влизането в царството, каква надежда може да има за останалите? ПХ 189.5

    “Но в отговор Исус пак им каза: Чада, колко е мъчно да влязат в Божието царство ония, които уповават на богатството! По-лесно е камилата да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието царство. А те чрезмерно се зачудиха.” Сега осъзнават, че тържественото предупреждение засяга и тях самите. Думите на Спасителя изкарват наяве собствения им таен копнеж за власт и богатства. С опасения за себе си, те възкликват: “Тогава кой може да се спаси?”ПХ 189.6

    “Исус ги погледна и рече: 3а човеците това е невъзможно, но не и за Бога; защото за Бога всичко е възможно.” ПХ 190.1

    Богат човек като този не може да влезе в небето. Неговият имот не му дава право на наследство със светиите в светлината. Само чрез незаслужената милост на Христос човек може да намери достъп в Божия град. ПХ 190.2

    Със същата сила, отправени както и към бедните, звучат думите на Светия Дух към богатите: “Вие не сте свои си; защото сте били с цена купени” (1 Кор. 6:19,20). Когато повярват хората, ще гледат на своите имоти като на съкровища, които трябва да се използват както Бог нареди за спасението на изгубените и облекчаването на страдащите и бедните. 3а човека това е невъзможно, защото сърцето проявява склонност към земното си съкровище. Душата, обвързана в служене на мамона, е глуха за вика на човешката нужда. Но за Бога всичко е възможно. Чрез съзерцание на безподобната любов на Христос себелюбивото сърце ще бъде смекчено и покорено. Богаташът ще бъде принуден да каже като фарисея Савел: “Това, което беше за мене придобивка, като загуба го счетох за Христос. А още всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо - познаването на моя Господ Исус Христос” (Фил. 3:7). Тогава богатите няма да гледат на поверените им богатства като на своя лична собственост. Те ще се радват да бъдат приети като настойници на многообразната Божия благодат и като служители на всички хора от любов към Него. ПХ 190.3

    Петър е първият, у когото думите на Спасителя пробуждат чувство на лично осъждане. Със задоволство мисли за онова, което той и братята му са оставили заради Христос. “Ето — казва, - ние оставихме всичко и те последвахме.” Припомняйки си условното обещание към младия началник “Ще имаш съкровище на небесата”, Петър пита каква е наградата, на която той и неговите другари могат да се надяват като възмездие за жертвите им. ПХ 190.4

    Отговорът на Спасителя разтуптява сърцата на галилейските рибари. Христос описва почести, равни на най-възвишените им мечти: “Истина ви казвам, че във времето на обновлението на всичко, когато Човешкият Син ще седне на славния Си престол, вие, които Ме последвахте, също ще седнете на дванадесет престола да съдите дванадесетте Израилеви племена - и добавя: - Няма човек, който да е оставил къща или братя, или сестри, или майка, или баща, или чеда, или ниви заради Мене и заради благовестието, и да не получи стократно сега, в настоящето време, къщи и братя, и сестри, и майки, и чеда, и ниви заедно с гонения, а в идещия свят - вечен живот”. ПХ 190.5

    Въпросът на Петър “Ние, прочее, какво ще имаме?” разкрива един дух, който, оставен такъв, какъвто е, би направил учениците негодни за вестители на Христос; понеже е дух на наемник. Дори и привлечени от любовта на Исус, учениците не са напълно освободени от фарисейството. Още действат с мисълта да заслужат награда в съответствие с дейността си. Така подхранват дух на себевъздигане и себедоволство, сравнявайки се помежду си. Когато някой от тях съгреши в нещо, останалите се чувстват по-съвършени. За да не се обезсилят принципите на Евангелието, Христос им разказва една притча, илюстрираща начина, по който Бог постъпва със служителите Си, и духа, с който желае да работят за Него. ПХ 190.6

    “Небесното царство - казва им Той - прилича на стопанин, който излезе при зазоряване да наеме работници за лозето си.” Обичай е свободните работници да чакат по пазарищата, докато работодателите дойдат и ги наемат за работа. Човекът в притчата е представен като такъв, който излиза в различни часове, за да наема работници. Наетите в най-ранните часове, се договарят да работят за определена сума; възнаграждението на наетите по¬-късно зависи изцяло от работодателя. ПХ 191.1

    “Като се свечери, стопанинът на лозето каза на настойника си: Повикай работниците и плати им надницата, като почнеш от последните и следваш до първите. И тъй, дойдоха условените около единадесетия час и получиха по един пеняз. А като дойдоха първите, мислеха си, че ще получат повече от един пеняз, но и те получиха по един пеняз.” ПХ 191.2

    Отношението на стопанина към работниците в неговото лозе представлява Божието отношение към човешкото семейство. То е различно от обичаите, които преобладават сред хората. В светската дейност надниците се дават според извършената работа. Работникът очаква да му бъде платено само заслуженото. Но в притчата Христос илюстрира принципите на Своето царство, едно царство от друг свят. Той не се ръководи от някакво човешко мерило. Господ казва: “Моите помисли не са като вашите помисли, нито вашите пътища като Моите пътища (...) Понеже както небето е по-високо от земята, така и Моите пътища са по-високо от вашите пътища и Моите помисли - от вашите помисли” (Ис. 55:8, 9). ПХ 191.3

    В притчата първите работници се съгласяват да работят за уговорената сума и не получават нищо повече от определеното. По-късно наетите вярват на господарското обещание: “Каквото е право, ще получите”. Те проявяват доверието си, като не задават въпроси относно възнаграждението. Доверяват се на справедливостта и безпристрастието и са възнаградени не според обема на работата си, а според великодушието на стопанина. ПХ 191.4

    Така Бог желае да Му се доверяваме, да вярваме в Този, Който оправдава безбожните. Неговото възнаграждение се дава не според наши заслуги, а според собственото Му намерение, “което Той изработи в Христос Исус, нашия Господ” (Ефес. 3:11). “Той ни спаси не чрез праведни дела, които ние сме сторили, но по Своята милост” (Тит 3:5). И за онези, които се уповават на Него, ще направи “несравнено повече, отколкото искаме или мислим” (Ефес. 3:20). ПХ 191.5

    Не обемът на извършената работа или нейните видими резултати, а духът, с който се върши, я прави стойностна за Бога. Дошлите в лозето в единадесетия час са благодарни за възможността да работят. Сърцата им са изпълнени с признателност към онзи, който ги е приел. Когато в края на деня стопанинът им плаща за целодневната работа, се изненадват много. Знаят, че не са заслужили такова възнаграждение. Приветливостта, изписана на лицето на работодателя им, ги изпълва с радост. Никога не забравят добрината на стопанина, нито щедрата заплата, която са получили. Така е и с грешника, който, имайки ясно съзнание за своето недостойнство, влиза в лозето на Учителя в единадесетия час. Неговото време за служене изглежда кратко и той чувства, че не заслужава възнаграждение; ала е изпълнен с радост, че преди всичко Бог го приема. Работи смирено, с доверие, благодарен е за привилегията да бъде сътрудник на Христос. Бог се радва да почете този дух. ПХ 191.6

    Господ желае да пребъдваме в Него без да търсим отплата. Когато Той живее в душата, мисълта за възнаграждение не е преобладаваща. Не това е подбудата, заради която служим. Донякъде е вярно, че би трябвало да уважаваме възнаграждението за труда. Бог желае да ценим обещаните Му благословения. Но Той не иска да сме жадни за възнаграждение, нито пък да чувстваме, че за всяко свършено нещо трябва да получаваме обезщетение. Би трябвало не толкова да се стремим към възнаграждението, колкото да вършим това, което е право, независимо от печалбата. Подбудите за действията ни трябва да бъдат любовта към Бога и любовта към ближните ни. ПХ 192.1

    Тази притча не извинява чулите първия призив за работа, но отказали да влязат в Господнето лозе. Когато отива на пазарището в единадесетия час и намира ненаети хора, стопанинът казва: “Защо стоите тук цял ден празни?”. Отговорът е: “Защото никой не ни е условил”. Никой от повиканите по-късно през деня не е там сутринта. Те не са отказвали. Отказалите се и впоследствие разкаяли се, постъпват добре, че се разкайват, но най-добре да не си играем с първия призив на милостта. ПХ 192.2

    Когато работниците в лозето получават “по един пеняз”, онези, които са започнали работа рано през деня, са оскърбени. Не са ли работили дванадесет часа, мислят си те, и не е ли право да получат повече от работилите само един час в по-прохладното време? “Тия, последните, иждивиха само един час - казават те - и пак си ги приравнил с нас, които понесохме теготата на деня и жегата.” “Приятелю - отвъръща стопанинът на един от тях, - не те онеправдавам. Не се ли погоди с мене за един пеняз? Вземи си своето и иди си. Моята воля е да дам на тоя, последния, както и на тебе. Не ми ли е позволено да сторя със своето, каквото искам? Или твоето око е завистливо, защото аз съм добър?” ПХ 192.3

    “Така последните ще бъдат първи, а първите последни, защото мнозина са призвани, но малцина - избрани”. Първите работници от притчата представляват онези, които поради своите заслуги предявяват претенции за предимство пред другите. Те поемат работата си с дух на превъзходство и не внасят в нея себеотрицание и жертва. Може да твърдят, че са служили на Бога през целия си живот; може да са били първите, понесли сурово отрицание и изпитание и затова да смятат, че имат право на голяма награда. Поглеждат повече към наградата, отколкото към привилегията да бъдат Христови служители. Според тях жертвата и дейността им дават право на по-голяма почит от другите и понеже очакванията им не са задоволени, са оскърбени. Ако бяха вложили в работата си любящ, доверчив дух, щяха да останат първи, но хленченето и недоволството са нехристоподобни и утвърждават тяхната неблагонадеждност. Това разкрива желанието им за лично облагодетелстване, недоверието им към Бога и ревнивия, свидлив дух спрямо братята им. Господнята доброта и щедрост за тях са само повод за роптаене. По този начин показват, че душите им нямат връзка с Бога. Не познават радостта от сътрудничеството с Учителя - Работник. ПХ 192.4

    Няма нищо по-оскърбително за Бога от ограничения, себелюбив дух. Той не може да работи с човек, който проявява подобни качества. Такива хора са безчувствени към действието на Светия Дух. ПХ 193.1

    Евреите първи са призвани в Господнето лозе и поради това се възгордяват и се мислят за праведни. Те разглеждат дългите си години на служене като осигуряващи им правото на по-голяма награда, отколкото на другите. И най-слабият намек, че в Божието дело на езичниците трябва да се поверяват равностойни на техните привилегии, предизвиква буря от негодувание. ПХ 193.2

    Христос предупреждава Своите първи ученици, призовани да Го следват, да не подхранват у себе си същото зло. Той разбира, че духът на собствена правда ще бъде слабото място на църквата. Мнозина ще се надяват, че могат да извършат нещо, с което да заслужат място в небесното царство. Те ще живеят с илюзията, че постигнат ли известен напредък, Господ ще им дойде на помощ. Така ще има големи възможности за упражняване на личното Аз и съвсем малко място за действието на Исус. Мнозина, които са напреднали малко, ще станат надменни и ще живеят с мнението, че са повече от останалите. Ще бъдат жадни за ласкателство и ревниви, ако другите не продължават да ги смятат за най-достойните. Христос иска да предпази учениците Си от тази опасност. ПХ 193.3

    Няма място за никакво парадиране със собствени заслуги. “Мъдрият да не се хвали с мъдростта си, силният да не се хвали със силата си и богатият да не се хвали с богатството си. Но който се хвали, нека се хвали с това, гдето разбира и познава Мене, че съм Господ, Който извършвам милост, правосъдие и правда на земята; понеже в това благоволя, казва Господ” (Еремия 9:23, 24). ПХ 193.4

    Наградата не е от дела, за да не се похвали никой, но всичко е по благодат. “И тъй, какво ще кажем, че нашият отец Авраам е намерил по плът? Защото, ако Авраам се е оправдал от дела, има с какво да се хвали, само не пред Бога. Понеже какво казва писанието: Авраам повярва в Бога и това му се вмени за правда. А на този, който върши дела, наградата му не се счита като благодеяние, но като дълг; а на този, който не върши дела, а вярва в Онзи, Който оправдава нечестивия, неговата вяра му се вменява за правда” (Римл. 4:1-5). Затова никой няма основание да се възвеличава над другите или да им завижда. Никой не е превилигирован пред другия, нито някой може да изисква награда по силата на някакво право. ПХ 193.5

    Първите и последните трябва да бъдат участници във великата, вечна награда. Първите трябва радостно да посрещнат последните. Този, който се дразни от наградата на другия, забравя, че и той е спасен единствено по милост. Притчата за работниците порицава всякаква ревност и подозрение. Любовта се радва на истината и не прави сравнения, подбудени от дух на ревност. Изпълненият с любов ще си позволява сравнения само между прелестта на Христос и собствения си несъвършен характер.ПХ 193.6

    Притчата е предупреждение за всички работници, колкото и да е дълго служенето им, колкото и изобилни да са дейностите им, че без любов към братята си, без смирение пред Бога са нищо. В себевъзвеличаването няма религия. Онзи, чиято цел е насочена към собствена прослава, ще се окаже лишен от благодатта, която единствена може да го направи полезен в Христовото служене. Винаги, когато се подхранва гордост и търсене на почест, делото се проваля. ПХ 194.1

    Не продължителността, а доброволната ни и вярна работа е приемлива за Бога. В цялото ни служене се изисква пълно себеотдаване. Най-малкото задължение, извършено с искреност и себезабравяне, е по-угодно на Бога от най-великото, но опетнено с егоизъм дело. Той гледа да види колко от Христовия дух подхранваме и доколко делата ни разкриват образа Му. Гледа повече на любовта и верността, които проявяваме в делата си, отколкото на количеството свършена работа. ПХ 194.2

    Само когато себичността е мъртва, когато спорът за превъзходство е прогонен, когато признателност изпълва сърцето и любовта стане благоухание в нашия живот, тогава Христос ще пребъдва в душата и ще бъдем признати за Божии сътрудници. ПХ 194.3

    Колкото и мъчителна да е работата им, истинските работници не я смятат за неблагодарна. Готови са непрекъснато да се раздават. Делото, извършено с радостно сърце, е ободрително. Чрез Исус Христос е изразена радост в Бога. Тяхна е предложената чрез Спасителя радост - “да върша волята на Онзи, Който Ме е пратил, и да върша Неговата работа” (Йоан 4:34). Така сътрудничат на Господа на славата. Подобна мисъл подсилва всяко усилие, подкрепя волята, окуражава духа каквото и да се случи. Работата с всеотдайно сърце, облагородено от битието на ученици в Христовите страдания, споделянето на Неговото съчувствие и сътрудничеството в работата Му помагат да се увеличи времето на Божията радост и принасят възхвала и почит на възвишеното Му име. ПХ 194.4

    Това е духът на всяко истинско служене за Бога. Липсва ли той, мнозина, които в даден момент са първи, ще станат последни, докато онези, които го притежават, макар и смятани за последни, ще станат първи. ПХ 194.5

    Доста от предалите се на Христос търсят случай да извършат подвиг или жертва в службата си към Него. Такива хора ще разберат, че невинаги себеотдаването на мъченика е най-приемливо за Бога. Възможно е дори мисионерът, който всекидневно се натъква на опасности и смърт, да не заема високо място в небесните доклади. Представящият Христовия характер в живота си и в семейството си, във всекидневното себеотдаване, в искреността на намерението и чистотата на мисълта, в добротата при предизвикателството, във вярата и благочестието, във верността и в най-малкото може да е по-скъпоценен в Божиите очи, отколкото е световно известният мисионер или мъченик. ПХ 194.6

    О, колко различни са критериите, по които Бог и хората преценяват характера. Господ вижда много преодолени изкушения, за които светът и дори близки приятели никога не узнават - изкушения, създадени в дома или в дълбините на сърцето. Вижда смирението на душата поради собствената й слабост; искреното й покаяние дори за мисъл, която е зла. Вижда пълното отдаване на Неговото служене. Забелязал е часовете на сурова битка със собственото Аз - битка, спечелила победата. Бог и ангелите познават всичко това. Пред Него се води възпоменателна книга за тези, които се боят от Господа и които мислят за името Му. ПХ 194.7

    Тайната на успеха не трябва да се търси в науката, нито във високото ни положение, не и в числеността на поверените ни таланти или във волята на човека. Чувстваме ли собствената си безполезност, трябва да съзерцаваме Христос и чрез Него, от Когото произтича всяка сила и всяка мисъл, волевият и покорният ще печели победа след победа. ПХ 195.1

    Колкото и да е кратко времето на служенето ни или да е скромно делото ни, ако с обикновена вяра следваме Христос, няма да бъдем лишени от награда. Най-слабият и най-смиреният могат да получат онова, което дори най-великият и най-мъдрият могат да не заслужи. Златната небесна порта не се отваря за себевъзвисилите се. Тя няма да се въздигне пред проявяващите духовна гордост. Но вечните порти ще се отворят широко за трепетното почукване на едно дете. Благословена ще е благодатната отплатата на работилите за Бога в простотата на вярата и любовта. ПХ 195.2

    Larger font
    Smaller font
    Copy
    Print
    Contents