Исус произнася притчата за фарисея и митаря по повод на “някои, които уповаваха на себе си, че са праведни и презираха другите”. Фарисеят влиза в храма, за да се моли, но не защото се чувства грешник или защото има нужда от прощение, а защото се смята за праведен и се надява да придобие превъзходство над другите. Той смята благочестието си за заслуга, вследствие на която ще получи Божието благоволение. Едновременно с това възнамерява да даде на останалите вярващи висока представа за благочестието си. По този начин се надява да придобие благоволението и на Бога, и на хората. Подбудите за неговата набожност са личните интереси. ПХ 66.1

Фарисеят е изпълнен със себедоволство. То проличава както във външния му вид, така и в постъпките му, дори в молитвите му. Като се държи настрана от останалия свят, той сякаш казва: “Стой надалеч, не се приближавай до мен, защото аз съм по-свят от тебе” (Исая 65:5). Моли се “в себе си”, изпълнен със себедоволство. Въобразява си, че Бог и хората го гледат с подобно задоволство: “Боже, благодаря ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедни, прелюбодейци, и особено не като този бирник”. Преценява себе си не като сравнява характера си с този на Бога, а като го сравнява с характера на хората. Мисълта му се отклонява от Бога, за да се спре върху човечеството. ПХ 66.2

Ето къде е тайната на самодоволството му. Той изброява добрите си дела: “Постя дваж в седмицата, давам десятък от всичко, що придобия”. Религията на фарисея не докосва душата му. Той не се и старае да изгради характер, подобен на Божия. В сърцето му липсват любов и състрадание. Задоволява се с повърхностна религия. Праведността му произтича от собствената му мярка за правдата - тя е плод на добрите му дела и се измерва с човешки критерии. ПХ 66.3

Който се осланя на собствената си правда, ще презре себеподобните. Като мисли за себе си, съпоставяйки се с околните, фарисеят преценява останалите, сравнявайки ги със себе си. Той измерва праведността си спрямо тяхната и колкото тя е по-лоша, толкова по-праведен изглежда той при този контраст. Собствената правда кара човека да обвинява. Той упреква “другите” в престъпване на Божия закон. По този начин проявява духа на Сатана, обвинителя на братята. С този дух за него не е възможно да общува с Бога. Той се прибира у дома си, лишен от Божието благословение. ПХ 66.4

Митарят влиза в храма с другите богомолци, но скоро се отдръпва от тях, защото се чувства недостоен да сподели поклонението им. Като стои надалеч, “не щеше нито очите си да подигне към небето, но удряше се в гърди”, обзет от силна болка и отвращение от себе си. Чувства, че е сгрешил пред Бога и е греховен и нечист. От заобикалящите го не очаква нищо, дори и съжаление, защото те гледат на него с укор. Осъзнава, че няма заслуга, която би го препоръчала пред Бога. В дълбокото си отчаяние извиква, задавен в ридания: “Боже, бъди милостив към мене, грешника”. Не се сравнява с другите, а смазан от чувството си за вина сякаш се намира сам в Божието присъствие. Единственото му желание е да получи прощение. Единствената му молба е Бог да го помилва. И Бог го благославя. “Казвам ви, че той слезе у дома си оправдан, а не оня.” ПХ 66.5

Фарисеят и митарят са представители на две големи групи, на които Божиите поклонници се разделят. Техни двама първи представители ще намерим и в лицата на първите две деца, родени на този свят. Каин се смята за праведен и идва при Бога само с една благодарствена жертва. Не изповядва греха си и не показва, че се нуждае от състрадание. Авел обаче идва с кръвна жертва, която насочва мисълта към Божия Агнец. Той идва като грешник, признавайки себе си за изгубен и единствената му надежда е в незаслужената Божия любов. Господ уважава приноса на Авел, но не приема нито Каин, нито неговия принос. Усещането ни за нужда, съзнанието ни за нищетата и греховността ни е първото условие за приемането ни от Бога. “Блажени нищите по дух, защото е тяхно небесното царство” (Мат. 5:3). ПХ 67.1

3а всяка една от тези групи, чиито представители са фарисеят и митарят, има урока в живота на апостол Петър. В първите дни на своето ученичество Петър се смята за силен. Според собствената си преценка, подобно на фарисея, той не се приема “като другите човеци”. Когато Христос в навечерието на предателството предупреждава учениците Си: “Вие всички ще се съблазните в Мене тази нощ”, Петър самоуверено заявява: “Ако и всички да се съблазнят, аз обаче не” (Марк 14:29). Петър не познава опасностите, скрити в своя характер. Упованието на собствените му сили го подвежда. Смята, че е способен да устои на изкушението, но когато само след няколко часа то идва, Петър се отрича от своя Господ с проклинания и клетви. ПХ 67.2

Когато петелът пропява, той си припомня думите на Спасителя. Изненадан и стреснат от онова, което току-що е извършил, се обръща и поглежда към своя Учител. В същия момент Христос поглежда Петър и чрез този изпълнен с мъка поглед, в който се преплитат състрадание и любов, Петър се осъзнава. Той излиза, хлипайки горчиво. Този поглед на Христос сломява сърцето му. Петър стига до кулминацията в живота си и горко се покайва за своя грях. Сега в своето разкаяние и съжаление той прилича на митаря и подобно на него намира състрадание. Погледът на Христос го уверява, че е простен. ПХ 67.3

От самоувереността му не е останала и следа. Никога повече той не повтаря своите стари надути твърдения. ПХ 67.4

След възкресението Си Христос три пъти пита Петър: “Симоне Йонов, любиш ли Ме повече, отколкото Ме любят тия?”. В този момент Петър не се поставя над братята си, а се обръща към Този, Който може да чете в сърцето му: “Господи, ти всичко знаеш. Ти знаеш че те обичам” (Йоан 21:15, 17).ПХ 67.5

След това получава своята мисия - поверено му е по-сериозно и по-деликатно дело от това, което има до този момент. Христос го моли да пасе овцете и агънцата. Като му поверява водителството на душите, за които Спасителят е жертвал собствения Си живот, Христос дава на Петър най-силното доказателство за доверие в промяната му.ПХ 67.6

Някогашният неуморен в самохвалството си самонадеян ученик се е сломил и се кае за всичко, което е. От този момент нататък той следва своя Господ със себеотрицание и саможертва. Той споделя Христовите страдания и когато Божият Син седне на трона на Своята слава, Петър ще участва в славата Му. ПХ 68.1

Злото, довело Петър до падение и лишило фарисеят от общуване с Бога, и днес причинява деградацията на хиляди хора. Нищо не е така оскърбително за Бога и така опасно за човешката душа, както са гордостта и самодоволството. От всички грехове тези са най-безнадеждните и най-нелечимите. ПХ 68.2

Падението на Петър не става мигновено, а е последователен процес. Увереността, която има към собствените си сили, го кара да повярва, че е спасен и с това стъпка по стъпка тръгва надолу по наклонената плоскост, докато стига до отричането от Учителя си. Никога не можем със сигурност да положим упованието си на себе си или да чувстваме, че сме защитени от изкушения от страна на Небето. Приемащите Спасителя никога, дори и при най-искрено духовно обръщане, няма да кажат или да чувстват, че са спасени. Такова твърдение е грешно. Всеки човек би трябвало да се учи да цени надеждата и вярата, но дори когато се отдадем на Христос и сме уверени, че ни приема, пак ще сме изложени на изкушения. Божието слово заявява: “Мнозина ще се чистят и избелят и ще бъдат опитани” (Дан. 12:10). Само този, “който издържа изпитания ..., ще приеме за венец живота” (Яков 1 :12). ПХ 68.3

Онези, които приемат Христос и в първите си стъпки на своето убеждение заявяват, че са спасени, са в опасност да се предоверят на себе си. Те изгубват от поглед собствената си слабост и постоянната си нужда от божествена сила. Такива хора не са подготвени да устоят срещу изобретателността на Сатана и по време на изкушение, като Петър попадат в най-големите дълбини на греха. Библията ни съветва: “Който мисли, че стои, нека внимава да не падне” (1Кор. 10:12). Единствената ни сигурност е никога да не се доверяваме на собствените си сили и да съзнаваме зависимостта си от Христос. ПХ 68.4

За Петър е необходимо да осъзнае слабостите на характера си и нуждата си от Христовата сила и милост. Господ не може да го предпази от изкушението, но може да го предпази от поражение. Ако Петър пожелае да приеме предупреждението на Христос, ще бди в молитвите си, ще върви в страх и трепет, да не би да се препъне, и тогава ще получи божествена помощ, така че Сатана да не спечели победата. ПХ 68.5

Самоувереността причинява падението на Петър, а разкаянието и смирението му отново утвърждават стъпките му. ПХ 68.6

Миналото на всеки каещ се грешник може да послужи за насърчение. И въпреки че Петър е сериозно съгрешил, не е отхвърлен. Думите на Спасителя се отнасят и за неговата душа: “Аз се молех за теб да не отслабне твоята вяра” (Лука 22:32). В горчивата агония на угризенията на съвестта тази молитва и споменът за Христовия, изпълнен с любов и състрадание поглед го обнадеждават. След възкресението Си Христос си спомня за Петър и чрез ангела съобщава на жените: “Идете, кажете на учениците Му и на Петър, че отива преди вас в Галилея. Там ще Го видите, както ви каза” (Марк 16:7). Прощаващият греховете Спасител приема разкаянието на Петър. Същото състрадание, което избавя Петър, се предлага на всеки изкушаван. Един от особените капани на Сатана е да кара хората да съгрешават и после да ги изоставя отчаяни, безпомощни, треперещи и страхуващи се да търсят прошка. Но защо трябва да се боим, след като Господ е казал: “Нека се хване за силата Ми, за да се примири с Мене! Да! Нека се примири с Мене” (Исая 27:5)? За нашата слабост са взети всички предпазни мерки, предложено е всяко насърчение, за да дойдем при Христос. ПХ 68.7

Спасителят предлага Своето преломено тяло, за да придобие обратно Божието наследство, за да даде на човека нова възможност за спасение. “Затова и може съвършено да спасява тия, които дохождат при Бога чрез Него, понеже всякога живее, за да ходатайства за тях” (Евр. 7:25). Чрез Своя неопетнен живот, чрез послушанието Си и чрез кръстната Си смърт на Голгота Христос се застъпва за падналата раса. Сега капитанът на нашето спасение се застъпва за нас не само като обикновен молител, а като Победител, Който търси плодовете на победата си. В жертвата Му има пълнота и като наш застъпник Той изпълнява определеното от Него дело, като представя пред Бога кадилница, съдържаща неопетнените добродетели на характера Му, молитвите, изповедите и благодарностите на Своя народ. Носещи благоуханието на Неговата праведност, те се издигат към Бога като сладко ухание. Жертвата е приета изцяло и прошка покрива всяко престъпление. ПХ 69.1

Христос е наш Залог, наш Заместник и Поръчител и не пренебрегва нито един човек. Този, Който не може да гледа човешките същества обречени на вечна гибел, без да даде душата Си на смърт заради тях, ще гледа със съжаление и съчувствие на всеки, който разбере, че не може сам да се спаси. ПХ 69.2

Той няма да подмине нито един треперещ молител, без да му помогне да се изправи. Този, Който чрез изкупи за човека безкраен запас от морална сила, няма да пропусне да я употреби в наша полза. Можем да занесем греховете и мъката си в краката Му, защото ни обича. Всеки Негов поглед и всяка Негова дума ни подканват да уповаваме на Него, защото Той ще изгради и моделира характерите ни според Своята воля. ПХ 69.3

В целия сатанински натиск няма такава сила, която да надвие душата, осланяща се с просто доверие на Христос. “Той дава сила на отслабналите и умножава мощта на немощните” (Исая 40:29). “Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда” (1Йоан 1:9). Господ казва: “Само признай беззаконието си, че си станала престъпница против Господа, Своя Бог” (Иер. 3:13). “Тогава ще поръся върху вас чиста вода и ще се очистите; от всичките ви нечистотии и от всичките ви идоли ще ви очистя” (Иез. 36:25). Преди да намерим прошка и мир, трябва да се научим да познаваме себе си и това да предизвика разкаяние. На фарисея му липсва съзнанието за грях. Светият Дух не може да работи с него. Душата му е обгърната от бронята на собствената му правда, през която Божиите стрели, изострени и вярно насочени от ангелските ръце, не могат да проникнат. Христос може да спаси само човека, който осъзнава, че е грешник. Той дойде “да лекува ония, които имат сърца съкрушени, да проповядва на пленниците освобождение, на слепите прогледване, да пусне на свобода измъчените” (Лука 4:18 - СП). Защото “здравите нямат нужда от лекар, но болните” (Лука 5:31). Ако не познаваме действителното си състояние, няма да изпитаме необходимостта от Христовата помощ. Трябва да осъзнаем опасността, която ни заплашва. В противен случай няма да се насочим към спасителното прибежище. Трябва да почувстваме болка от раните си, иначе няма да търсим лечение. Господ казва: “Понеже казваш: Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаещ че ти си окаяният, нещастен, сиромах, сляп и гол, то съветвам те да купиш от Мене злато, пречистено с огън, за да се обогатиш, и бели дрехи, за да се облечеш, та да се не яви срамотата на твоята голота, и колурий, за да помажеш очите си, та да виждаш” (Откр. 3:17-18). Пречистеното в огъня злато е действащата от любов вяра. Само тя може да ни доведе до хармония с Бога. Можем да сме дейни, да вършим твърде много работа, но без любов, без пребъдващата в Христовото сърце любов, никога няма да бъдем причислени към небесното семейство. ПХ 69.4

Никой не може сам да разбере своите грешки. “Сърцето е измамливо повече от всичко и е страшно болно; кой може да го познае?” (Иер. 17:9). Устните могат да изповядват душевната окаяност, но в сърцето да няма съзнание за това. В същото време, докато говорим на Бога за нищетата на духа си, сърцето ни може самонадеяно да се въздига от собственото си превъзходно смирение. Съществува само един начин, по който да се стигне до истинско себепознание. Трябва да погледнем към Христос. Непознаването на Христос прави хората да се самовъзнасят в собствената си правда. Когато съзерцаваме Неговата чистота и съвършенство, ще виждаме собствената си слабост, нищета и недостатъци такива, каквито са в действителност. Ще разбираме, че сме объркани и без надежда, облечени в дрехата на собствената си правда като всеки грешник. Ще разбираме, че дори и да бъдем спасени, това няма да се случи заради личната ни доброта, а в резултат от действието на Божията безгранична милост. ПХ 70.1

Молитвата на митаря е чута, защото отразява зависимост изцяло от ръката на Всемогъщия. Според митаря личното Аз носи само срам. Ето какво трябва да разберат всички, които търсят Бога. Чрез вяра - и то такава вяра, изцяло отричаща себеупованието - изпълненият с нужда молител трябва да се хване за вечния Източник на сила. Никой не може чрез собствени усилия да се освободи от своя Аз. Само като се държим за Христос можем да извършим това. Тогава душата ще мълви: “Господи, вземи сърцето ми, защото не мога да Ти го дам. То Ти принадлежи. Пази го чисто, защото не съм способен на това. Спаси ме от Аз-а, от моята слаба, нехристоподобна същност. Преобрази ме, придай ми желаната форма, издигни ме в чиста и свята атмосфера, където богатият поток на Твоята любов ще може да потече през душата ми”. ПХ 70.2

Това себеотрицание трябва да се приема не само в началото на християнския живот. То трябва да се извършва при всяка стъпка към небето отново и отново. Всички наши добри постъпки зависят от сила, намираща се извън нас. Ето защо е нужно сърцето да е непрестанно устремено към Бога. Необходима е постоянна, сериозна, сърцераздирателна изповед на греха и смиряване на душата пред Него. Само при непрестанно себеотричане и зависимост от Христос можем да стъпваме сигурно. Колкото повече се приближаваме до Христос, толкова по-ясно ще различаваме чистотата на Неговия характер, ще виждаме огромната си греховност и по-малко ще сме склонни към гордост. Хората, приети от небето за святи, изобщо не изтъкват добродетелите си. Апостол Петър става верен последовател на Христос и е богато надарен с божествена светлина и сила. Той дейно участва в изграждането на Христовата църква, но никога не забравя ужасното преживяване преди своето смирение. Грехьт му е простен и той добре знае, че за слабостта на своя характер, причинила падението му, може да помогне само милостта на Христос. В себе си не намира нищо, с което да се похвали. ПХ 70.3

Никой от апостолите или пророците не е твърдял някога, че е безгрешен. Хора, живели най-близо до Бога, които по-скоро са жертвали живота си, отколкото съзнателно да постъпят неправилно, хора, облечени от Бога със специална светлина и сила, са изповядвали греховността на своето естество. Те изобщо не са уповавали на плътта, не са претендирали за своя правда, но изцяло са се доверявали на Христовата правда. Така ще бъде с всеки, който гледа на Христос. На всяка стъпка напред в християнския ни опит, покаянието ни ще се задълбочава. Господ говори именно на онези, на които е простил и приел за Свой народ: “Тогава, като си спомните нечестивите си постъпки и недобрите си дела, ще се отвратите сами от себе си пред очите си поради беззаконията си и поради мерзостите си.” (Иез. 36:31). И отново казва: “А Моят завет с теб ще утвърдя и ще познаеш, че Аз съм Господ, за да си спомниш и да се засрамиш и да не отвориш вече устата си от срам, когато ти простя за всичко, що си сторила, казва Господ Йехова” (Иез. 16:62-63). Тогава устата ни не би произнасяла самохвалство. Ще знаем, че силата ни е само в Христос. Наша ще стане апостолската изповед: “Защото зная, че в мен, сиреч в плътта ми, не живее доброто” (Римл. 7:18). “А далеч от мене да се хваля, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез който светът за мене е разпнат, и аз - за света” (Гал. 6:14). ПХ 71.1

В хармония с този опит е и заповедта: “Изработвайте спасението си със страх и трепет, защото Бог е, Който, според благоволението Си действа във вас и да желаете това, и да го изработвате” (Фил. 2:12-13). Бог не ви нарежда да се страхувате, че ще пропусне да изпълни обещанието Си, че търпението Му ще отслабне или състраданието Му ще се окаже недостатъчно. По-скоро внимавайте, да не би волята ви да не е подчинена на Христовата, да не би онаследените и придобити от вас качества на характера да управляват живота ви. “Бог е, Който, според благоволението Си действа във вас и да желаете това, и да го изработвате” (Фил. 2:13). Страхувайте се, да не би себелюбието да застане между вашата душа и великия Творец. Бойте се, да не би самоволието да засенчи високата цел, която Бог желае да постигне чрез вас. Опасявайте се да се осланяте на собствените си сили, да не би да отпуснете ръката си от Христовата и да се опитате да вървите по житейския път без Неговото присъствие. ПХ 71.2

Необходимо е да отбягваме всичко, което подхранва гордостта и самодоволството. Трябва да се пазим да раздаваме или да получаваме ласкателства и похвали. Ласкателството е дело на Сатана. Той борави с него точно толкова добре, колкото с обвинението и осъждането. По този начин се стреми да превърне душата в руини. Отправящите похвали към хора, са използвани от Сатана като негови посредници. Нека Христовите работници отклоняват всяка похвала. Нека погледът не се съсредоточава върху Аза. Трябва да бъде издигнат единствено към Христос, към “Този, Който ни люби и ни е развързал от греховете ни чрез кръвта Си” (Откр.1 :5). Нека всеки гледа единствено към Него и тогава от всяко сърце ще се издига хваление. ПХ 71.3

Животът, в който се цени страхът от Бога, няма да бъде изпълнен с печал и тъга. Точно липсата на Христос прави изразът на лицето натъжен, а животът - изпълнен с въздишки. Обзетите от самоуважение и самолюбие, хора няма да изпитват нужда от жива и лична връзка с Христос. Сърцето, което не се е съкрушило в скалата Христос, е гордо от собствената си святост. Непреобразеното сърце желае религия, която не го смирява. То иска да върви по достатъчно широк път, за да не затруднява личните му качества. Самолюбието му, славолюбието му, склонността му към похвали изключва Спасителя, а без Него в сърцето царуват само мъка и печал. Но когато в душата пребивава Христос, тя става извор на радост. За всички, които Го приемат, преобладаващият тон в Божието слово е радостта. ПХ 72.1

“Защото така казва Всевишният и Превъзнесеният, Който обитава вечността, Чието име е Светий: Аз обитавам нависоко и свято място, още с онзи, който е със съкрушен и смирен дух, за да съживявам духа на смирените и да съживявам сърцето на съкрушилите се” (Исая 57:15). ПХ 72.2

Точно когато Моисей се крие в скалната пукнатина, вижда Божията слава. Така и нас, когато се скрием в цепнатината на скалата, Христос ще покрие с прободената Си ръка и ще чуем Господните думи, отправени към слугите Му. На нас, както и на Моисей, Бог ще се разкрие като “жалостив и милосърд, дълготърпелив, Който изобилва с милост и вярност, Който пази милост за хиляди поколения, прощава беззаконие, престъпление и грях” (Изх. 34:6-7). ПХ 72.3

Делото на спасението включва резултати, трудни за разбиране от човека. “А според както е писано: Каквото око не е видяло, и ухо не е чуло, и на човешко сърце не е дохождало, всичко това е приготвил Бог за тия, които Го любят” (1 Кор. 2:9). Когато грешникът, привлечен от силата на Христос, се приближи до издигнатия кръст и се хвърли ниско пред Него, става ново създание. Такъв човек се сдобива с ново сърце. Светостта не изисква нищо повече. Сам Господ е “праведен и оправдава този, който вярва в Исуса” (Римл. 3:26). А “които оправда, тях и прослави” (Римл. 8:30). Огромни са срамът и падението, причинени от греха, но по-велика ще бъде честта и възвишението чрез изкупителната любов. На всяко човешко същество, чиито стремеж е да постигне божествения образ, е предадено небесното съкровище и превъзходна сила, издигаща го на по-високо място, отколкото е това на ангелите, които никога не са падали. ПХ 72.4

“Така казва Господ, Изкупителят на Израиля, и Светият негов, на онзи, когото човек презира, на онзи, от когото се гнуси народът: Царе ще видят и ще станат, князе, и ще се поклонят, поради Господа, Който е верен, поради Светия Израилев, Който те избра” (Ис. 49:7).ПХ 72.5

“Защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири и който смирява себе си, ще се възвиси.” ПХ 73.1

Глава 12—ИСКАЙТЕ И ЩЕ ВИ СЕ ДАДЕ

Глава 14—ЩЕ ОТДАДЕ ЛИ БОГ ПРАВОТО НА СВОИТЕ ИЗБРАНИ?